— Всички, които можеха, вече са в безопасност, Арагорн — извика той. — Идвай!
Арагорн се обърна и изтича нагоре; ала бягайки, се препъна от умора. Враговете мигом се втурнаха напред. Орките се задаваха с крясъци, протегнали дълги ръце да го сграбчат. Първият падна с Леголасовата стрела в гърлото, но останалите го прескочиха. Ненадейно един огромен камък, запокитен от крепостната стена, се сгромоляса на стълбата и ги отхвърли в Усоето. Арагорн се добра до портичката и тя бързо се захлопна зад него.
— Лошо става, приятели — каза той, бършейки с длан потта от челото си.
— Лошо си е — отвърна Леголас, — но още не е безнадеждно, щом си с нас. Къде е Гимли?
— Не знам — каза Арагорн. — За последен път го видях да се бие долу зад стената, но враговете ни разделиха.
— Уви! Лоша е тая вест — каза Леголас.
— Той е як и издръжлив — каза Арагорн. — Да се надяваме, че ще се добере до пещерите. Там ще е в безопасност засега. Във всеки случай ще е по-добре от нас. Подобно убежище би се понравило на джудже.
— На това се надявам — отвърна Леголас. — Но съжалявам, че не дойде насам. Исках да кажа на уважаемия Гимли, че бройката ми вече е тридесет и девет.
— Ако си пробие път до пещерите, пак ще те изпревари — разсмя се Арагорн. — През живота си не съм виждал някой да върти секирата тъй добре.
— Аз ще ида да потърся стрели — каза Леголас. — Няма ли да свърши тая нощ, та да се целя по-добре на светло.
Арагорн влезе в крепостта. За свое отчаяние научи, че Еомер не е стигнал до Рогоскал.
— Не, той не дойде към Канарата — каза един от западняците. — За последен път го видях да сбира бойци около себе си и да си пробива път към дъното на Усоето. Гамлинг и джуджето бяха с него, но аз не успях да се добера до тях.
С широки крачки Арагорн пресече вътрешния двор и се изкачи до една стая високо в кулата. Кралят стоеше там като мрачен силует пред тясното прозорче и се вглеждаше към долината.
— Какво ново, Арагорн? — запита той.
— Усоева стена е превзет, владетелю, и всички защитници са отхвърлени, но мнозина успяха да се доберат до Канарата.
— Тук ли е Еомер?
— Не, кралю. Но мнозина от хората ти се оттеглиха към Усоето; някои казват, че и Еомер бил сред тях. В теснините могат да отблъснат врага и да се вмъкнат в пещерите. Каква надежда биха имали после, не знам.
— По-добра от нас. Разправят, че там имало добри запаси. А въздухът е здравословен, защото пещерите се проветряват през пукнатини високо в скалата. Никой не може да си пробие път навътре срещу решителни защитници. Те ще издържат още дълго.
— Но орките са домъкнали от Ортанк някаква пъклена магия — каза Арагорн. — Те имат избухващ огън и с него превзеха Стената. Ако не успеят да проникнат в пещерите, могат да затрупат защитниците вътре. Ала сега трябва да насочим всички мисли към собствената си защита.
— Терзая се в този затвор — каза Теоден. — Ако можех да срещна вражеските копия, яздейки пред хората си на бойното поле, навярно отново щях да усетя опиянението на битката и тъй да свърша. Но тук съм безполезен.
— Тук поне си под закрилата на най-здравата крепост в Пределите — отвърна Арагорн. — По-голяма е надеждата да те опазим в Рогоскал, отколкото в Едорас или дори в Черноден сред планините.
— Разправят, че Рогоскал никога не е бил превземан с щурм — каза Теоден, — но сега съмнение обзема сърцето ми. Светът се променя и всичко, що някога е било силно, днес се оказва несигурно. Как може сега да устои кула пред подобни пълчища и подобна безумна омраза? Ако знаех колко е нараснала силата на Исенгард, може би нямаше тъй бързо да препусна насреща й въпреки всички хитрини на Гандалф. Сега съветът му не изглежда толкова добър, колкото ми се стори под утринните лъчи.
— Не преценявай съвета на Гандалф, преди да е свършило всичко, кралю — каза Арагорн.
— Краят няма да се забави — каза кралят. — Но аз не ще свърша тук като стар язовец в капан. Снежногрив, Азуфел и конете на моята стража са във вътрешния двор. Щом зазори, ще наредя да затръби рогът на Шлем и ще препусна на бой. Ще яздиш ли до мен, сине на Араторн? Може би ще си пробием път, или с гибелта си ще заслужим песен… ако остане някой жив да ни възпее.
— Ще яздя до теб — каза Арагорн.
Като се сбогува, той се върна към стените и обиколи навсякъде да ободри хората и да помогне там, където щурмът е най-буен. Леголас тръгна с него. Огнени езици избухваха отдолу, разтърсвайки камъните. Из въздуха хвърчаха въжета с куки, надигаха се стълби. Отново и отново се добираха орките до върха на външната стена и отново защитниците ги отхвърляха надолу.