Накрая Арагорн се изправи над голямата порта, без да обръща внимание на вражеските копия. Вгледа се надалеч и видя, че небето на изток избледнява. Тогава вдигна празната си десница с длан навън в знак, че желае да преговаря.
Орките закрещяха и се закискаха.
— Слез! Слез! — викаха те. — Ако искаш да говориш с нас, слез! Доведи краля си! Ние сме бойците Урук-хай. Ако не дойде, ще идем да го измъкнем от дупката му. Доведи го тоя кръшкач, краля!
— Кралят е там, където пожелае — каза Арагорн.
— Що щеш тук тогава? — отвърнаха те. — Защо надничаш навън? Да не би да искаш да видиш величието на нашата армия? Ние сме бойците Урук-хай.
— Надникнах да видя зората — каза Арагорн.
— Какво зората, какво зората? — подиграваха се те. — Ние сме Урук-хай — не спираме да се бием ни денем, ни нощем, ни в ясно време, ни в буря. Идем да убиваме под слънце и луна. Какво зората?
— Никой не знае какво ще му донесе новият ден — каза Арагорн. — Махайте се, преди да ви е сполетяла беда.
— Слизай, или ще те смъкнем от стената — развикаха се те. — Това не са преговори. Ти нямаш какво да кажеш.
— И все пак имам да ви кажа това — отвърна Арагорн. — Никой враг не е превземал до днес Рогоскал. Вървете си, или не ще има милост за никого от вас. Никой не ще остане жив да отнесе вести към Севера. Не знаете каква заплаха ви дебне.
С тъй велика мощ и кралско достойнство се разкри Арагорн, изправен сам над разрушените порти пред вражеските пълчища, че мнозина от дивите мъже замлъкнаха и се озърнаха през рамо към долината, а някои боязливо погледнаха към небето. Но орките гръмко се разсмяха и порой от копия и стрели връхлетя върху стената в мига, когато Арагорн отскочи назад.
Раздаде се грохот и избухнаха пламъци. Арката на портата, върху която бе стоял преди миг, се разпадна й рухна сред дим и прах. Барикадата се разлетя като ударена от мълния. Арагорн изтича към кралската кула.
Но тъкмо когато портата рухна и орките отново с рев се готвеха за атака, зад тях като далечен вятър се надигна шепот, прерастващ в гълчава на безброй гласове, които крещяха странни вести на зазоряване. Чувайки виковете на ужас, орките на Канарата трепнаха и се озърнаха. И тогава, внезапна и страшна, от висините на кулата отекна песента на славния Шлемов рог.
Всички, които чуха този звук, потрепериха. Много от орките се проснаха по очи и притиснаха с лапи ушите си. Ехото долетя до Усоето — зов подир зов, сякаш на всеки зъбер и хълм бе застанал мощен тръбач. Но мъжете по стените надигнаха очи и се заслушаха удивени, защото ехото не заглъхваше. Песента на рога продължаваше да се носи сред хълмовете; волни и яростни, роговете разговаряха все по-близо и по-мощно.
— Шлем! Шлем! — изкрещяха конниците. — Шлем се е събудил и пак се връща на бой. Шлем за Теоден крал!
И сред този вик се появи кралят. Конят му бе снежнобял, златен бе щитът му и дълго копието. Отдясно бе Арагорн, потомък на Елендил, подир него яздеха благородниците от рода на Еорл Млади. В небето лумна светлина. Нощта бягаше.
— Напред, Еорлинги!
С викове и мощен тътен бойците се втурнаха в атака. С рев се изсипаха от портата, профучаха по насипа и се понесоха сред пълчищата на Исенгард като вятър сред тревата. От Усоето зад тях долетяха суровите викове на мъжете, които излизаха от пещерите, отблъсквайки неприятеля. Всички защитници, останали на Канарата, изскочиха навън. А ехото на тръбящите рогове все тъй отекваше сред хълмовете.
Кралят и свитата му препускаха напред. Пълководци и елитни бойци падаха в нозете им или се разбягваха. Ни орк, ни човек можеше да им устои. Те обръщаха гръб на мечовете и копията на конниците и побягваха с лица към долината. Тогава започваха да крещят и да стенат, защото велико чудо ги бе връхлетяло с изгряващия ден.
Тъй крал Теоден препусна от Шлемова порта и си разчисти път до големия Вал. Там отрядът спря. Светлината над тях се разгаряше. Слънчевите лъчи се стрелнаха над източните хълмове и заискриха по копията им. Но те седяха безмълвно в седлата и гледаха надолу към Усоева котловина.
Местността се бе променила. Там, където преди бе имало зелена ливада, близнала с тревисти склонове извисените хълмове, сега тъмнееше гора. Редица подир редица, голи и мълчаливи, се издигаха огромни дървета с преплетени, посивели от старост корони; кривите им корени тънеха сред високата зелена трева. От Вала до началото на тази безименна гора лежаха само два фурлонга открита земя. Там се свиваха сега надменните пълчища на Саруман, обзети от ужас пред краля и пред дърветата. Те се изсипаха надолу от Шлемова порта, докато над Вала не остана ни един, а под него гъмжаха като рояк мухи. Напразно пълзяха и се катереха по стените на котловината, търсейки спасение. От изток склоновете бяха прекалено стръмни и скалисти; наляво, от запад, се задаваше последната им участ.