Там, на хребета, изведнъж се появи конник в бели одежди, засиял под изгряващото слънце. Над ниските хълмове свиреха рогове. Зад него по дългите склонове се втурнаха хиляди спешени бойци с мечове в ръце. Сред тях препускаше висок и силен мъж. Щитът му бе червен. Когато достигна ръба на долината, той надигна към устните си грамаден черен рог и звънко затръби.
— Еркенбранд! — изкрещяха конниците. — Еркенбранд!
— Вижте Белия конник! — извика Арагорн. — Гандалф се завърна!
— Митрандир, Митрандир! — промълви Леголас. — Това наистина е вълшебство! Хайде! Искам да погледна тази гора, преди да е свършила магията.
Пълчищата на Исенгард ревяха, люшкаха се насам-натам, мятаха се от ужас към ужас. От кулата отново засвири рог. През пролома на Вала връхлетя кралският отряд. Надолу по хълма се втурна Еркенбранд, владетел на Западния предел. Сенкогрив летеше по стръмнината като бързоног козел из планините. Белият конник връхлиташе и врагът обезумя от ужас пред него. Подивелите мъже се проснаха по очи под нозете му. Орките се завъртяха с писъци и захвърлиха мечове и копия. Побягнаха стремглаво като черен пушек, подгонен от налетял вихър. Стенейки, потънаха в очакващата сянка на дърветата, и вече никой не се завърна от тази сянка.
Глава 8
Пътят към Исенгард
И тъй в лъчите на прекрасното утро крал Теоден и Гандалф Белия конник отново се срещнаха на зелената трева край Усоевия ручей. Тук бяха и Арагорн, син на Араторн, и Леголас елфът, и Еркенбранд Западнопределски, и благородниците от Златния замък. Около тях се сбираха Рохиримите, конниците на Пределите. Почудата бе засенчила радостта от победата и очите им се взираха към гората.
Внезапно се раздаде мощен вик и откъм Вала се зададоха ония, които бяха отблъснати към Усоето. Там бяха Гамлинг Стари и Еомер, син на Еомунд, а край тях крачеше Гимли джуджето. Беше без шлем и главата му бе омотана с ивица кърваво платно; ала гласът му бе мощен и звучен.
— Четиридесет и двама, драги Леголас! — викна той. — Уви! Секирата ми се нащърби — четиридесет и първият имаше железен нашийник. Ти докъде я докара?
— Изпреварваш ме с една бройка — отвърна Леголас. — Но не ми се свиди първенството, толкова се радвам да те видя на крак!
— Добре дошъл, Еомер, сестрин сине! — каза Теоден. — Щом те видях невредим, вече наистина мога да се радвам.
— Привет, господарю на Пределите! — каза Еомер. — Черната нощ отмина и отново е ден. Но денят донесе странни вести. — Той се обърна и смаяно изгледа първо гората, сетне Гандалф. — Още веднъж идваш в нечакан час.
— Нечакан в тежък час — възрази Гандалф. — Казах, че ще се върна да се срещнем тук.
— Но не посочи часа, нито пък предсказа как ще пристигнеш. Странна помощ водиш. Могъщо е вълшебството ти, Бели Гандалфе!
— Може би. Но ако е тъй, още не съм го показал. Аз само дадох добър съвет пред заплахата и използвах бързината на Сенкогрив. Много повече стори собствената ви доблест и яките нозе на мъжете от Западния предел, които бързаха цяла нощ.
Тогава всички изгледаха Гандалф с още по-силно изумление. Някои мрачно се озъртаха към гората и прокарваха длани по лицата си, сякаш мислеха, че неговите очи виждат по-добре от техните.
Гандалф се разсмя весело.
— Дърветата ли? — запита той. — Не, виждам гората тъй ясно, както и вие. Но това не е мое дело. То не се влияе от съветите на мъдреците. Събитията се развиха по-добре от моите планове и дори от надеждите ми.
— Ако вълшебството не е твое, то чие е? — каза Теоден. — Не идва от Саруман, това е ясно. Има ли някакъв по-могъщ мъдрец, за когото тепърва ще научим?
— Това не е вълшебство, а много по-древна сила — каза Гандалф, — сила, бродила по земята, още преди елф да запее и звън на чук да се лее.