— Наистина превелика скръб донесе Саруман за мен и за цялата страна — каза той, — и ще му я припомня, щом се срещнем.
Слънцето вече клонеше към хълмовете западно от Котловината, когато най-сетне Теоден, Гандалф и спътниците им препуснаха надолу от Вала. Зад тях се бе струпала огромна тълпа — конници и западняци, млади и стари, жени и деца, наизлезли от пещерите. С ясни гласове те пееха победна песен, сетне замлъкнаха, питайки се какво ли ще стане, защото очите им гледаха към дърветата и ги обземаше страх.
Конниците стигнаха до гората и спряха; ни кон, ни човек искаше да навлезе навътре. Дърветата бяха сиви и заплашителни, обвиваше ги сянка или мъгла. Краищата на дългите протегнати клони висяха като опипващи пръсти, корените им се надигаха от земята като лапи на незнайни чудовища и мрачни пещери зееха под тях. Но Гандалф поведе отряда и там, където пътят от Рогоскал стигаше до дърветата, пред очите им се разкри отвор като сводеста порта под мощните клони; Гандалф мина през него и останалите го последваха. Тогава за свое удивление откриха, че пътят продължава напред и Усоевият ручей се лее край него; отгоре небето беше открито и окъпано в златна светлина. Но от двете им страни неизбродните дебри вече тънеха в здрач и се простираха към непрогледна сянка; дочуха пукот и стонове на клони, далечни викове и неясен гневен шепот на беззвучни гласове. Не се виждаше ни орк, ни друго живо, създание.
Леголас и Гимли яздеха на един кон; държаха се наблизо до Гандалф, защото Гимли се боеше от гората.
— Топло е тук — каза Леголас на Гандалф. — Усещам наоколо велик гняв. Не чувстваш ли въздухът да тупка в ушите ти?
— Да — каза Гандалф.
— Какво ли е станало с презрените орки? — запита Леголас.
— Това, мисля, не ще узнае никой — отвърна Гандалф.
Известно време яздиха мълчаливо; но Леголас все се озърташе и неведнъж би спрял да се вслуша в горските звуци, ако Гимли не възразяваше.
— Това са най-странните дървета, които съм виждал — каза той, — а аз съм виждал много дъбове да израстват от жълъд до древна старост. Как бих искал да имам време, та да побродя сред тях — те имат гласове и малко по малко бих разбрал мислите им.
— Не, не! — възрази Гимли. — Да се махаме от тях! Вече се досещам за мислите им — омраза към всичко, що ходи на два крака: а речта им е за смазване и удушаване.
— Не към всичко, що ходи на два крака — каза Леголас. — Тук мисля, че грешиш. Орките мразят те. Защото не са оттук и знаят малко за елфите и хората. Далече са долините, където растат. Дълбоките долове на Ветроклин, Гимли, оттам предполагам, че идват.
— Тогава това е най-опасната гора в Средната земя — каза Гимли. — Би трябвало да съм им благодарен за ролята, която изиграха, ала не ги обичам. Ти може да ги мислиш за чудесни, но в тия земи аз видях по-голямо чудо, по-прекрасно от която и да било дъбрава или поляна на всички времена — то още изпълва сърцето ми. Странни са човеците, Леголас! Имат тук едно от чудесата на Северния свят и как го наричат? Пещери го наричат! Пещери! Дупки, където да се крият в дни на рат или да трупат фураж! Знаеш ли, добри ми Леголас, че пещерите на Шлемово усое са просторни и прекрасни? Ако джуджетата знаеха за тия неща, безкрайни тълпи от поклонници щяха да се нижат само за да ги зърнат. Какво говоря, биха плащали с чисто злато за един кратък поглед!
— А аз бих дал злато, за да не ходя натам — каза Леголас, — и двойно повече, за да ме изведат, ако случайно се залутам навътре.
— Не си ги видял, затова ти прощавам шегата — каза Гимли. — Но ти говориш като глупец. Смяташ ли за красиви дворците на вашия крал под Мраколесовия хълм, за чието изграждане са помогнали джуджетата в древни времена? Те са жалки хижи в сравнение с пещерите, които видях тук — необятни зали, изпълнени с вечната музика на вода, звънтяща в езера, прекрасни като Хелед-зарам под звездните лъчи. А когато пламнат факли и хора закрачат по песъчливите площадки под отекващите сводове — ах! — тогава, Леголас, безценни камъни, кристали и жили от скъпи руди проблясват по излъсканите стени; а светлината сияе през раковини от нагънат мрамор, прозрачни като живите длани на кралица Галадриел. Там има бели, шафранови и утринно розови колони, Леголас, надиплени и извити като в съновидение; те се надигат от многоцветния под към лъскавите висулки по свода — криле, въжета, завеси, фини като застинали облаци; копия, знамена, кули на висящи палати! Спокойни езера ги отразяват — сияен свят наднича от мрачните води, покрити с чисто стъкло; градове, каквито едва ли и умът на Дурин е породил в сънищата му, простират улици и колонади към мрачните кътчета, където светлината не достига. И звън! Пада сребърна капка и зад кръглите бръчки по стъклото всички кули се люшкат и вият като водорасли и корали в някаква морска пещера. Сетне идва вечерта — те чезнат и бавно се смаляват в здрача; факлите отминават към друга зала и друго видение. Там са зала след зала, Леголас; дворец се прелива в дворец, купол след купол, стълба подир стълба; а лъкатушните пътеки водят все напред към сърцето на планината. Пещери! Подземията на Шлемово усое! Щастлив бе случаят, който ме тласна натам! Със сълзи на очи ги напускам.