— Тогава за твоя утеха, Гимли — каза елфът, — ти пожелавам да завършиш войната жив и здрав и пак да се върнеш да ги видиш. Но не казвай на целия си род! Като те слушам, изглежда, че там няма работа за тях. Може би хората от този край постъпват мъдро, че си мълчат — едно семейство работливи джуджета с чук и длето може да порути много повече, отколкото всички човеци.
— Не, ти не разбираш — каза Гимли. — Нито едно джудже не би останало незатрогнато от такава прелест. Никой от народа на Дурин не би дълбал там за камъни и руди, та ако ще из дълбините да се трупат злато и диаманти. Нима вие напролет сечете за подпалки разцъфнали горски дървета? Ние бихме се грижили за тия поляни от разцъфтял камък, вместо да ги дълбаем. Изкусно и внимателно, почукване след почукване — може би само парченце скала и нищо повече за цял ден напрегнат труд, — тъй бихме могли да работим и след години да открием нови пътища и да извадим на показ далечни зали, които още тънат в мрак и се виждат само като пустота отвъд скалните пукнатини. И светлини, Леголас! Ние бихме сътворили светлини, лампи, каквито някога са сияли в Хазад-дум; и когато пожелаем, ще прогоним нощта, що тегне там, откакто са сътворени хълмовете: а пожелаем ли покой, ще оставим нощта да се завърне.
— Затрогваш ме, Гимли — каза Леголас. — Никога не те бях чувал да говориш така. Караш ме едва ли не да съжалявам, че не съм видял тия пещери. Слушай! Нека се споразумеем — ако и двамата се измъкнем живи от заплахите, които ни очакват, ще тръгнем заедно на път. Ти ще посетиш Ветроклин с мене, а после аз ще дойда с теб да видя Шлемово усое.
— Не бих избрал точно такава отплата — каза Гимли. — Но ще изтрая Ветроклин, ако ми обещаеш да се върнеш в пещерите и да споделиш с мен възхитата от чудесата им.
— Имаш думата ми — каза Леголас. — Но уви! Засега трябва да обърнем гръб и на пещери, и на гора. Виж! Наближаваме края на дърветата. Колко път има до Исенгард, Гандалф?
— Около петнадесет левги по права линия, както летят гарваните на Саруман — отвърна Гандалф, — пет от входа на Усоева котловина до Бродовете и още десет оттам до портите на Исенгард. Но тази нощ няма да яздим докрай.
— И какво ще видим, когато стигнем там? — запита Гимли. — Ти навярно знаеш, но аз не мога да се досетя.
— И аз не знам със сигурност — отговори вълшебникът. — Бях там снощи, но оттогава може да са станали много неща. Ала мисля, че няма да кажеш, че пътуването е било напразно — макар да напускаш Искрящите пещери на Агларонд.
Най-сетне пътниците прекосиха дърветата и откриха, че са стигнали до дъното на Котловината, където пътят от Шлемово усое се разклоняваше в две посоки — на изток към Едорас и на север към Бродовете на Исен. Докато се измъкваха изпод горския свод, Леголас спря и със съжаление се озърна назад. После изведнъж нададе вик.
— Там има очи! Очи ни гледат изпод сенките на клоните! Никога не бях виждал такива очи.
Изненадани от вика му, останалите спряха и се обърнаха; но Леголас се готвеше да препусне обратно.
— Не, не! — викна Гимли. — Безумствай колкото си щеш, само първо ме пусни да сляза от тоя кон! Не искам да гледам никакви очи!
— Стой, Леголас Зеленолист! — каза Гандалф. — Не се връщай в гората, не сега! Не ти е дошло времето.
Още преди да довърши, измежду дърветата излязоха три странни фигури. Бяха високи като тролове, повече от дванадесет фута на ръст; яките им тела, жилави като млади дървета, изглеждаха облечени в одежди или покривала от плътно прилепваща сива и кафява материя. Ръцете им бяха дълги, а дланите им осеяни с множество пръсти; косата им беше щръкнала и твърда, а брадите сиво-зелени като мъх. Очите им гледаха тържествено, ала се взираха не към конниците, а на север. Изведнъж те вдигнаха дълги ръце към устните си и нададоха отекващ зов, ясен като песен на рог, но по-мелодичен и променлив. Раздаде се ответен зов и като се обърнаха отново, конниците видяха други подобни същества да се задават с широки крачки през тревата. Те бързо наближаваха от Севера с походката на газещи чапли, ала не и със същата бързина; дългите им нозе отхвърляха пътя по-бързо от крилете на чапла. Конниците извикаха от изумление, а някои положиха ръце върху дръжките на мечовете.