— Не ви трябват оръжия — каза Гандалф. — Това са само пастири. Те не са врагове, всъщност изобщо не се интересуват от нас.
И наистина изглеждаше така; още преди да е довършил, високите създания, без да погледнат към конниците, прекрачиха в гората и изчезнаха.
— Пастири! — възкликна Теоден. — Къде са им стадата? Кои са те, Гандалф? Ясно е, че поне за теб не са непознати.
— Те са пастири на дърветата — отвърна Гандалф. — Толкова отдавна ли не си слушал приказки край огнището? В твоите земи има деца, които биха могли да извлекат отговора на твоя въпрос от преплетените нишки на преданията. Ти видя ентите, о, кралю, ентите от гората Ветроклин, наречена Ентолес на твоя език. Нима си мислил, че това име е празно хрумване? Не, Теоден, не е тъй — за тях вие сте само отминаваща приказка; почти нищо не им говорят годините от Еорл Млади до Теоден Стари; а всички дела на твоя род за тях са дреболии.
— Енти! — промълви той най-сетне. — Мисля, че в сянката на легендите започвам малко по малко да разбирам чудото на дърветата. Доживях да видя странни дни. Отдавна се грижим за полята и добитъка, градим къщи, ковем сечива или препускаме на помощ във войните на Минас Тирит. И това наричаме живот на хората, битие на света. Малко ни интересува онова, що лежи отвъд границите на земите ни. Песните ни разказват за тия неща, ала ние ги забравяме и само децата ги учат като безгрижен обичай. А сега песните се спуснаха сред нас от незнайни места и крачат въплътени под слънцето.
— Би трябвало да се радваш, кралю Теоден — каза Гандалф. — Не само дребният човешки живот е под заплаха днес, но и животът на тия създания, които си мислил за герои от легендите. Не си останал без съюзници, макар и да не ги познаваш.
— Ала би трябвало и да скърбя — каза Теоден. — Както и да се обърне войната, няма ли да свърши тъй, че много красоти и вълшебства да изчезнат завинаги от Средната земя?
— Може би — отвърна Гандалф. — Злото на Саурон не ще се изцели напълно, нито ще отмине, сякаш никога не е било. Но такива дни ни е отредила съдбата. Да продължим сега пътя, който започнахме!
Отрядът зави настрани от котловината и гората и пое по пътя към Бродовете. Леголас неохотно ги последва. Слънцето вече бе потънало отвъд края на света; но когато излязоха от сянката на хълмовете и погледнаха на запад към Роханския пролом, небето все още се червенееше и под прелитащите облаци пламтеше ярко зарево. На фона му като мрачни петна кръжаха и се рееха безброй чернокрили птици. Някои отминаваха из висините с печални крясъци, запътени към скалните си домове.
— Лешоядите са пирували на бойното поле — каза Еомер.
Сега яздеха, без да бързат, а мракът прииждаше из равнините наоколо. Растящата луна бавно се издигна и в сребърните й лъчи хълмистите степи се надигаха и спадаха като необятно сиво море. Четири часа след като бяха напуснали кръстопътя, конниците наближиха Бродовете. Дългите склонове бързо се спускаха към реката, разляна по каменисти плитчини сред високи тревисти тераси. По вятъра долетя вълчи вой. Сърцата им натегнаха при спомена колко мъже са паднали в бой по тия места.
Пътят се спускаше между високи зелени насипи и прорязваше терасите до самата вода, сетне отново се издигаше по другия бряг. Три редици плоски камъни пресичаха течението, а между тях имаше бродове за конете, водещи от двата бряга към едно голо островче по средата. Конниците се взряха надолу и гледката им се стори странна, защото открай време над Бродовете отекваше плясъкът и бълбукането на вода по камъните; но сега те мълчаха. Речното корито бе почти сухо, гола пустош от камъчета и сив пясък.
— Нерадостно е станало това място — каза Еомер. — Каква ли болест е налегнала реката? Много хубости унищожи Саруман — нима е погълнал и изворите на Исен?
— Тъй изглежда — отвърна Гандалф.
— Уви! — каза Теоден. — По тоя път ли трябва да минем, където гнусни твари разкъсват толкова много от добрите конници на Пределите?
— Натам е пътят ни — каза Гандалф. — Скръбна е гибелта на бойците ти; но ще видиш, че поне не ги разкъсват планинските вълци. Те пируват с телата на своите приятели, орките — само такава дружба познават. Ела!