Те слязоха към реката и щом наближиха, вълците спряха да вият и се прокраднаха настрани. Страх ги бе обзел, като видяха Гандалф под лунните лъчи и коня му Сенкогрив, засиял като сребро. Ездачите се прехвърлиха на островчето и напразно ги дебнеха лъскави очи от сенките по бреговете.
— Гледайте! — каза Гандалф. — Приятели са се потрудили тук.
И те видяха, че насред островчето е струпана могила, оградена с камъни и набодена с множество копия.
— Тук лежат всички мъже от Пределите, що паднаха по тия места — каза Гандалф.
— Тук да почиват! — каза Еомер. — А когато копията им ръждясат и изтлеят, нека още дълго се издига могилата им на стража пред Бродовете на Исен!
— И това ли е твое дело, Гандалф, друже мой? — запита Теоден. Много си сторил за една вечер и една нощ!
— С помощта на Сенкогрив… и други — каза Гандалф. — Препусках бързо и надалеч. Но ето що ще кажа тук, край могилата, за твоя утеха: мнозина паднаха в битките за Брода, ала са по-малко, отколкото нашепват слуховете. Разпръснатите са повече от загиналите; аз събрах всички, които успях да намеря. Някои изпратих с Гримболд Западнопределски да се присъединят към Еркенбранд. Други отредих за това погребение. Те сега са потеглили подир твоя воевода Елфошлем. Аз го изпратих с мнозина конници към Едорас. Знаех, че Саруман е хвърлил цялото си войнство срещу тебе и слугите му са изоставили всички други задачи, за да се запътят към Шлемово усое — изглежда, из равнините няма врагове; ала се боях, че вълкоездачи и грабители може въпреки това да препуснат към Медуселд, докато е останал без охрана. Но сега мисля, че няма от какво да се боиш — когато се завърнеш, ще завариш своя дом да те чака.
— И ще се радвам да го видя пак — каза Теоден, — макар да не се съмнявам вече, че кратък ще е престоят ми там.
И тъй, отрядът се сбогува с острова и могилата, прекоси реката и се изкачи по отсрещния бряг. После препуснаха напред, доволни, че си отиват от скръбните Бродове. Щом се отдалечиха, отново се раздаде вълчи вой.
Древно шосе водеше от Исенгард към Бродовете. То се простираше край реката, завивайки с нея на изток, после на север; но накрая се отклони право към портите на Исенгард, а те бяха под планинския склон западно от долината, на шестнадесет и повече мили от входа й. Този път следваха, ала не стъпваха по него — отстрани земята беше твърда и равна, покрита на много мили наоколо с ниска, жилава трева. Сега яздеха по-бързо и към полунощ Бродовете останаха на около пет левги назад. После спряха и прекъснаха нощното пътешествие, защото кралят се измори. Бяха стигнали в подножието на Мъгливите планини и дългите ръце на Нан Курунир се протягаха насреща им. Мрачна се простираше долината пред тях, защото луната бе отминала на запад и хълмовете закриваха лъчите й. Но от дълбоките сенки на низината се вдигаше огромен стълб от дим и изпарения; пълзейки нагоре, той срещна лъчите на залязващата луна и се разля на черни и сребристо искрящи талази по звездното небе.
— Какво мислиш за това, Гандалф? — запита Арагорн. — Човек би рекъл, че цялата Долина на магьосника гори.
— Напоследък над тая долина вечно има пушеци — каза Еомер, — но чак такива не бях виждал досега. Това не е толкова дим, колкото пара. Саруман крои да ни посрещне с някаква дяволия. Може би иска да кипне всички води на Исен и затова е пресъхнала реката.
— Може и това да прави — каза Гандалф. — Утре ще узнаем с какво се занимава. А сега да си поотпочинем, ако можем.
Устроиха бивак край коритото на Исен; то бе все тъй безмълвно и празно. Някои от пътниците поспаха малко. Но късно през нощта стражата нададе вик и всички се събудиха. Луната бе залязла. Горе сияеха звезди; но по земята пълзеше мрак, по-черен от нощта. Устремен на север, той прииждаше към тях по двата бряга на реката.
— Стойте където сте! — каза Гандалф. — Не вадете оръжие! Чакайте и всичко ще отмине!
Наоколо се сбираше мъгла. Няколко звезди все още примигваха слабо отгоре; но от двете им страни се издигаха стени от непрогледна тъма. Стояха на тясна пътечка сред движещи се сенчести кули. Чуха гласове, шепот, стонове и безконечна шушнеща въздишка; земята се затресе под нозете им. Стори им се, че дълго седяха, обзети от страх; ала най-сетне мракът и шумовете отминаха и изчезнаха между планинските склонове.
Далече на юг оттам, в Рогоскал, хората чуха посред нощ мощен шум, сякаш вихър бе повял из долината, и земята се разтресе; страх ги обзе и никой не посмя да излезе. Но призори излязоха и се изумиха; посечените орки бяха изчезнали, а с тях и дърветата. Далече надолу из долината на Усоето тревата бе смачкана и утъпкана, сякаш гигантски пастири бяха превели оттам огромни стада добитък; но на една миля под Вала в земята бе издълбан грамаден трап и отгоре бе струпан каменен хълм. Хората вярваха, че посечените от тях орки са погребани там; но дали с тях са и ония, които бяха избягали в гората, никой не можа да каже, защото на този хълм не стъпи човешки крак. Мъртвешкия рид го наричаха отпосле и по него не поникна трева. Но странните дървета вече никога не се мярнаха в Усоева котловина; през нощта те си бяха заминали надалеч, към мрачните долини на Ветроклин. Така си отмъстиха на орките.