Теоден, Еомер и всичките им бойци дълго ги гледаха с изумление.
Сред цялата разруха на Исенгард това им се стори най-странната гледка. Но преди кралят да заговори, дребната огнедишаща фигура изведнъж забеляза конниците, застанали безмълвно в края на мъглата. Скочи на крака. Поне на вид напомняше млад мъж, макар да не надхвърляше половин човешки бой; нямаше шапка на главата си, покрита с къдрава кестенява коса, но беше облечен в овехтял от пътуване плащ със същия цвят и форма, както и онези, с които спътниците на Гандалф се бяха появили в Едорас. Положил ръка на гърдите си, той се поклони доземи. После, сякаш без да забелязва вълшебника и другарите му, се обърна към Еомер и краля.
— Добре дошли в Исенгард, господари мои! — каза той. — Ние сме портиерите. Мериадок, син на Сарадок, е името ми; а моят спътник, който — уви! — е грохнал от умора — тук той подритна другия с крак, — се казва Перегрин, син на Паладин от Туковия род. Далече на север е нашият дом. Господарят Саруман е тук, вътре; но засега се е затворил с някой си Змийски език, иначе несъмнено щеше да е тук, за да приветства толкова почетни гости.
— Щеше, дума да не става! — разсмя се Гандалф. — И Саруман ли ви нареди да пазите повредената му врата и да наглеждате за гости, когато успеете да откъснете вниманието си от подноса и бутилката?
— Не, добри ми господине, въпросът убягна от вниманието му — сериозно отвърна Мери. — Той беше много зает. Заповедите ни идват от Дървобрад, който пое ръководството на Исенгард. Той ми поръча да приветствам с подходящи думи Владетеля на Рохан. Сторих каквото ми бе по силите.
— Ами какво ще речеше за другарите си? Какво ще речеш за Леголас и мен? — викна Гимли, който не можеше повече да се удържа. — Ах вие, негодници, вие, кръшкачи с рошави крака и рошави тикви! На каква хубавичка гонитба ни пратихте! Двеста левги през блата и гори, битки и смърт — вас да спасяваме! И да ви заварваме тук да пирувате и да мързелувате… и да пушите! Да пушите! Откъде намерихте билката, злодеи? Кълна се в чука и клещите! Тъй се разкъсвам между бяс и радост, че ще е чудо, ако не се пръсна!
— Взе ми думите от устата, Гимли — разсмя се Леголас. — Макар че аз бих предпочел да узная откъде са намерили виното.
— Не сте намерили здрав разсъдък в гонитбата си — каза Пипин, отваряйки едно око. — Заварвате ни да седим победно на полесражението, сред бойните трофеи, и се чудите как сме се снабдили с едно-две достойно заслужени блага!
— Достойно заслужени? — рече Гимли. — Не мога да го повярвам!
Конниците се разсмяха.
— Няма съмнение, че присъстваме на задушевна приятелска среща — каза Теоден. — Значи това са изгубените от твоя отряд, Гандалф? Писано било дните ни да се изпълнят с чудеса. Вече много видях, откакто напуснах дома си; а сега пред очите ми са застанали нови герои от легендите. Не са ли това Полуръстовете, които някои от нашите наричат Холбитлани?
— Хобити, ако не възразявате, господарю — каза Пипин.
— Хобити? — повтори Теоден. — Странно се е променил езикът ви; но и тъй името не звучи зле. Хобити! Нито един от разказите, които съм чувал, не може да се сравнява с реалността.
Мери се поклони; Пипин стана и също се поклони ниско.
— Много сте благосклонен, господарю — каза той, — или поне се надявам, че така мога да приема думите ви. А ето и още едно чудо! Много страни пребродих, откакто напуснах дома си, но досега не бях срещал хора, които да знаят някаква история за хобитите.
— Моят народ е дошъл от Севера в древни времена — каза Теоден. — Но няма да те лъжа — ние не знаем приказки за хобитите. Само това се разказва сред нас, че надалеч, отвъд безброй хълмове и реки, живее народът на полуръстовете, които се крият из дупки в пясъчните дюни. Но няма легенди за делата им, защото преданието разказва, че те не правят кой знае какво и избягват да се срещат с хората, а са способни да изчезват за миг; можели и да преправят гласовете си като птиче чуруликане. Но, изглежда, че има още какво да се каже.
— Наистина има, господарю — каза Мери.
— Ето например — каза Теоден, — не бях чувал, че те бълват дим от устата си.
— Нищо чудно — отвърна Мери, — защото практикуваме това изкуство едва от няколко поколения. Тоболд Рогосвирец от Дългодол в Южната околия пръв засадил истински пушилист в градината си около 1070 година по нашето летоброене. Не се знае как стария Тоби…