— И при това ни зададе хубава гатанка — добави Леголас. — Питах се дали не са ти порасли криле!
— За жалост не — отвърна Пипин. — Но вие не знаете за Гришнах.
Той потръпна и замълча, оставяйки Мери да разправи за тия ужасни мигове — опипващите длани, горещия дъх и страхотната сила в косматите ръце на Гришнах.
— Смущава ме цялата тая история за орките от Барад-дур, Лугбурз, както го наричат те — каза Арагорн. — Мрачният владетел вече знае прекалено много, слугите му също; а след свадата Гришнах очевидно е изпратил някаква вест отвъд Реката. Червеното око ще гледа към Исенгард. Но Саруман във всеки случай сам падна в ямата, която копаеше другиму.
— Да, лошо му се пише, която и страна да победи — потвърди Мери.
— Откакто неговите орки стъпиха в Рохан, всичко му потръгна наопаки.
— Ние зърнахме за малко тоя дърт негодник, поне така намекна Гандалф — Каза Гимли. — В покрайнините на Гората.
— Кога беше това? — заинтересува се Пипин.
— Преди пет нощи — каза Арагорн.
— Чакай да видя — каза Мери, — преди пет нощи… сега навлизаме в една част от историята, за която не знаете нищо. През оная сутрин след битката ние срещнахме Дървобрад, а нощта прекарахме в Бликнидом, една от ентическите му къщи. На следващото утро отидохме до Ентосбор, тоест събранието на ентите — най-странното нещо, което съм виждал през живота си. То продължи целия ден, че и следващия, а нощите прекарвахме с един ент на име Бързолъч. Късно следобед на третия ден от събранието им ентите изведнъж избухнаха. Беше поразително. Усещахме как Гората се напряга, сякаш в нея назрява буря — и сетне изведнъж се взриви. Само да бяхте чули с каква песен маршируваха.
— Ако Саруман я бе чул, вече щеше да е на сто мили оттук, та дори и да трябваше да тича на собствените си нозе — каза Пипин.
— Имаше още много, все от тоя сорт — добави Пипин. — Но често песента беше без думи и напомняше музика на тръби и барабани. Беше много вълнуващо. Мислех си, че е само маршова мелодия и нищо повече, просто песен… докато не попаднах тук. Сега вече знам как стоят нещата.
— Нощта бе паднала, когато прехвърлихме последния хребет и се спуснахме в Нан Курунир — продължи Мери. — Тогава за пръв път изпитах чувството, че самата Гора приижда подир нас. Помислих, че сънувам някакъв ентически сън, но и Пипин бе забелязал същото. Двамата се изплашихме, ала едва по-късно открихме истината. Това бяха Хуорни, тъй ги наричат ентите на „кратък език“. Дървобрад не ни разказа много за тях. Но мисля, че са енти, които са станали почти като дървета, поне на пръв поглед. Те стоят тук-там из горите или по възвишенията, мълчат и бдят безспир над дърветата; ала мисля, че в дълбините на най-мрачните долини са се събрали стотици и стотици като тях. Огромна мощ се крие в стъблата им и, изглежда, имат дарбата да се обвиват в сянка — трудно е да ги види човек как се движат. Но го правят. Ако се ядосат, могат да се движат много бързо. Както си стоиш кротко и зяпаш небето или се вслушваш в шепота на вятъра, изведнъж се озоваваш обкръжен от всички страни с гора от грамадни крачещи дървета. Те все още имат дар-слово и могат да разговарят с ентите — Дървобрад казва, че затова ги наричали Хуорни, — но са станали своенравни и диви. Опасни. Ужасява ме мисълта да ги срещна, ако нямаше истински енти да ги наглеждат. И тъй, по мръкнало се спуснахме по един дълъг пролом към горния край на Долината на магьосника — първо ентите, а подир тях безброй Хуорни с шушнещи листа. Разбира се, не можехме да ги видим, но въздухът бе изпълнен от тих пукот. Беше много мрачна, облачна нощ. Щом излязоха от хълмовете, те се втурнаха с все сила и зашумяха като нахлуващ ураган. Луната не се показваше иззад облаците и едва бе отминала полунощ, по цялата северна граница на Исенгард израсна могъща гора. Не се виждаше нито враг, нито съпротива. Само на един прозорец високо в кулата блещукаше светлинка, и толкоз. По обиколен път Дървобрад и още неколцина енти се промъкнаха да видят голямата порта. Аз и Пипин бяхме с тях. Седяхме на раменете на Дървобрад и усещахме как тръпне от напрежение. Но дори когато са разгневени, ентите умеят да бъдат много предпазливи и търпеливи. Стояха неподвижни като каменни статуи, само дишаха и слушаха. И изведнъж се надигна страхотна врява. Загърмяха тръби и ехото им отвърна от всички стени на Исенгард. Помислихме, че са ни открили и след малко ще започне битката. Обаче нищо подобно. Цялата армия на Саруман потегляше на поход. Не знам много за тази война, нито пък за роханските конници, но Саруман, изглежда, е възнамерявал да унищожи краля и всичките му хора с един последен удар. Той изпразваше Исенгард. Видях как неприятелят се отдалечава — безкрайни колони маршируващи орки, пеш или възседнали грамадни вълци. А имаше и човешки батальони. Мнозина носеха факли и в светлината на пламъците виждах лицата им. Повечето бяха обикновени хора, дългунести, чернокоси и свирепи, но не изглеждаха особено зли. Ала някои от другите бяха ужасяващи — с човешки ръст, но с лица на гоблини, жълтеникави, злобни, кривогледи. Знаете ли, те веднага ми напомниха за онзи южняк в Брее, само че той не приличаше чак толкоз явно на орк.