— И аз си мислех за него — каза Арагорн. — В Шлемово усое си имахме работа с мнозина от тия полуорки. Сега изглежда несъмнено, че онзи южняк е бил шпионин на Саруман, но дали е действал заедно с Черните конници или само за Саруман — това не знам. С тия зли същества е трудно да се разбере кога са в съюз, кога се надлъгват един друг.
— Та казвам, имаше ги от всякакъв чешит и трябва да са били към десет хиляди от първия до последния — продължи Мери. — Трябваше им цял час, за да се изнижат през портата. Някои се спуснаха по шосето към Бродовете, други завиха и потеглиха на изток. На около миля оттук реката тече по много дълбок канал и там е изграден мост. Ако станете, можете да го видите. Всички пееха с дрезгави гласове, кикотеха се и вдигаха отвратителна гюрултия. Помислих си, че на роханци лошо им се пише. Но Дървобрад не помръдна. Рече: „С Исенгард ще си разчиствам сметките тази вечер, със скалите и камъните.“ И макар че в тъмното не можех да видя какво става, мисля, че хуорните взеха да се придвижват на юг още щом се захлопнаха портите. Те пък си имаха сметки за разчистване с орките, предполагам. Призори бяха далече надолу из долината; във всеки случай натам тегнеше непроницаема сянка. А щом Саруман бе отпратил цялата си армия, дойде и нашият ред. Дървобрад ни свали на земята и като се приближи до входа, взе да блъска по портите и да вика Саруман. Вместо отговор от стените долетяха само камъни и стрели. Но против ентите стрелите са безполезни. Разбира се, причиняват им болка и ги вбесяват като ужилване от пчела. Но един ент може да е надупчен със стрели като игленик и пак нищо да му няма. Първо на първо, отрова не ги хваща; второ, кожата им комай е много дебела и по-яка от дървесна кора. За по-сериозна рана е нужен мощен удар със секира. Те не обичат секирите. Но срещу един ент трябва да застанат доста дървари — който веднъж посече ент, не доживява да повтори. Юмруците им с един удар мачкат желязото като тенекия. Като го нанизаха с няколко стрели, Дървобрад взе да се разгорещява, стана явно „припрян“, както би казал сам. Изрева едно мощно: „Хуум хом“, и дотърчаха още десетина енти. Страшно нещо е разгневеният ент. Пръстите на ръцете и краката им направо се вкопчват в скалата и я трошат като прясна погача. Все едно, че гледахме за няколко минути онова, което правят за сто години корените на огромни дървета. Те бутаха, дърпаха, цепеха, тръскаха, блъскаха — и дрън-бум, тряс-прас, след пет минути тия огромни порти се разпаднаха на парчета; други пък вече бяха взели да гризат стените като зайци из песъчлив дол. Не знам какво си е помислил Саруман, но както и да е, явно не знаеше що да стори. Не ще и дума, напоследък магията му може да е позападнала, но мисля, че той изобщо не е имал кой знае колко твърдост, нито пък чиста смелост да остане сам, заклещен натясно без хиляди роби, машини и прочие, нали ме разбирате. Изобщо не може да се сравнява с нашия стар Гандалф. Чудя се дали цялата му древна слава не се е дължала само на това, че се е изхитрил да заеме Исенгард.
— Не — каза Арагорн. — Някога той бе велик и славата е вярна. Надарен бе с дълбоки познания, тънка мисъл и вълшебно изкусни ръце; а имаше и власт над умовете на хората. Мъдрите можеше да убеди, по-дребния народ — да сплаши. Тая сила навярно е съхранил и до днес. Бих казал, че само малцина от цялата Средна земя ще са в безопасност, ако останат да поговорят насаме с него дори сега, когато е разгромен. Гандалф, Елронд и Галадриел може би, след като вече се разкри цялото му лукавство, ала освен тях почти никой друг.
— Ентите са в безопасност — каза Пипин. — Изглежда, че едно време е успял да ги преметне, но вече няма да може. Така или иначе, не ги е разбрал и е допуснал грубата грешка да не ги включи в сметките си. Нямаше готов план за тях, а когато те се развихриха, вече беше късно за планиране. Щом започнахме атаката, през всяка пробита от ентите дупка започнаха да изскачат малкото плъхове, останали в Исенгард. След кратък разпит ентите пускаха хората — от тая страна бяха само две-три дузини. Не вярвам да са се спасили много орки от какъвто и да било размер. От хуорните бягане няма, а по това време те бяха опасали Исенгард като същинска гора, други пък се бяха спуснали в долината.