Когато ентите направиха на дреб почти цялата южна стена, а колкото хора бяха останали, търтиха на бяг и изчезнаха, Саруман изпадна в паника. Изглежда, че е бил на портата, когато пристигнахме — дошъл е, мисля, да погледа как потегля великолепната му армия. Щом ентите нахлуха вътре, той побърза да изчезне. Отначало те не го забелязаха. Ала нощта се бе прояснила и ярката звездна светлина бе напълно достатъчна за ентите. Изведнъж Бързолъч нададе вик: „Дървоубиецът, дървоубиецът!“ Бързолъч е кротко създание, но тъкмо затова още по-люто мрази Саруман — народът му е пострадал жестоко от оркските брадви. Той рипна през вътрешната порта и се втурна надолу по пътеката като вихър — неудържим е, когато се ядоса. В далечината една бледа фигурка търчеше през сенките на клоните и почти бе достигнала стъпалата към вратата на кулата. Отърва се на косъм. Бързолъч така се беше разгорещил, че само още една-две крачки — и щеше да спипа магьосника и да го удуши, преди да се шмугне през вратата.
Щом Саруман се завърна невредим в Ортанк, не му трябваше много време, за да задейства някои от безценните си машинарии. В тоя момент мнозина от ентите бяха нахлули в Исенгард — някои последваха Бързолъч, други нападаха от север и изток; бродеха насам-натам и вършеха големи поразии. Внезапно избухнаха огньове и зловонни пушеци — бълваха ги кладенците и шахтите, осеяли цялата равнина. Неколцина енти бяха обгорени и опърлени. Един от тях, мисля, че се казваше Букоствол, много висок и красив, попадна под струя от течен огън и изгоря като факла — ужасна гледка.
Това ги подлуди. Дотогава мислех, че са наистина ядосани, но съм грешал. Най-после видях какви са. Беше Потресаващо. Взеха да реват, да думкат и да тръбят, докато камъните почнаха да се пукат и да падат от самия звук. Ние двамата с Мери се проснахме на земята и затулихме уши с плащовете си. А ентите все се въртяха и въртяха устремно около скалата на Ортанк и бушуваха като ураган — трошаха колони, срутваха каменни лавини в шахтите, запокитваха нагоре като листа грамадни скални късове. Кулата сякаш бе попаднала сред бясна вихрушка. Видях как железни пръти и парчета от стени изхвърчат на стотици стъпки и се разбиват в прозорците на Ортанк. Но Дървобрад запази хладнокръвие. За щастие огънят не го бе засегнал. Той не искаше приятелите му да се наранят в яростта си, нито пък Саруман да се измъкне в бъркотията през някоя дупка. Мнозина от ентите се нахвърляха върху скалата на Ортанк, ала безуспешно. Тя е много гладка и твърда. Може би в нея се крие някаква магия — по-древна и по-могъща от Сарумановата. Както и да е, не можеха нито да се вкопчат в нея, нито да я пропукат; вместо това само се нараняваха с ударите.
И тъй, Дървобрад навлезе в кръга и нададе вик. Исполинският му глас заглуши останалата гюрултия. Изведнъж настана мъртвешка тишина. Сред нея откъм един висок прозорец на кулата дочухме писклив смях. И това повлия на ентите удивително. Допреди малко кипяха от гняв; сега станаха хладни, ледено сурови и спокойни. Те напуснаха равнината, струпаха се около Дървобрад и застанаха напълно неподвижно. Известно време той им говори на техния език; мисля, че споделяше плана, съзрял отдавна в старческата му глава. После те просто изчезнаха без шум сред дрезгавината. По това време бе взело да се развиделява.
Мисля, че оставиха стража край кулата, но пазачите бяха тъй неподвижни и тъй добре прикрити в сенките, че не ги забелязвах. Останалите потеглиха на север. Не видяхме какво правят, но до края на деня бяха заети. А ние почти през цялото време стояхме сами. Денят бе отегчителен; побродихме малко насам-натам, но се прикривахме, доколкото можехме, от прозорците на Ортанк — толкова заплашително ни гледаха. Доста време изгубихме да търсим нещо за похапване. Освен това седяхме, разговаряхме и се чудехме какво ли става на юг в Рохан и какво се е случило с останалите от Отряда. От време на време дочувахме в далечината да громолят и падат камъни, а тътенът отекваше из хълмовете.
След пладне се разходихме около скалния пръстен отидохме да надникнем какво става. Край входа на долината тъмнееше огромна сенчеста гора от хуорни, други се бяха струпали около северната стена. Не посмяхме да навлезем навътре. Но бесният, пронизителен шум издаваше, че вътре се върши нещо. Енти и хуорни дълбаеха огромни кладенци и канали, създаваха езера и бентове, събираха водите на Исен и всички останали извори и потоци, които им паднеха подръка. Оставихме ги да си работят.