Привечер Дървобрад се върна към портата. Нещо си тананикаше и буботеше и изглеждаше доволен. Спря, протегна огромните си ръце и крака и дълбоко си пое дъх. Попитах дали е изморен.
„Изморен? — повтори той. — Изморен? Абе не, не съм изморен, а схванат. Липсва ми живителната влага на Ентомил. Здравата поработихме днес; за един ден натрошихме камъни и изгризахме земя колкото не сме успели да свършим за ред дълги години. Но краят вече се вижда. Падне ли нощ, не се мотайте край тая порта или из стария тунел! Оттам може да нахлуе вода — и скверна ще е тая вода в началото, докато не отмие всички Саруманови нечистотии. А после Исен отново ще потече бистър.“
И той пак взе да събаря небрежно по някой камък от стените, колкото да си намира работа.
Ние тъкмо се чудехме къде ще можем да легнем и да поспим в безопасност, когато се случи най-изумителното. Откъм пътя долетя бърз конски тропот. Двамата с Мери лежахме неподвижно, а Дървобрад се скри в сянката под свода. Внезапно пред нас се появи огромен кон, препуснал като сребърна мълния. Вече бе тъмно, но аз ясно видях лицето на конника — то сякаш сияеше, а и дрехите му бяха бели. Останах си да седя със зяпнала уста и само гледах. Опитах се да извикам, но не можах.
Нямаше и нужда. Той спря досами нас и ни изгледа отвисоко. „Гандалф!“ — изрекох аз най-сетне, ала едва можех да шепна. И мислите ли, че той рече: „Здрасти, Пипин! Приятно съм изненадан!“ Нищо подобно! Рече: „Ставай, глупак такъв! В името на всичко вълшебно, къде сред тая разруха е Дървобрад? Трябва ми. Бързо!“
Дървобрад чу гласа му, веднага изскочи от сянката и срещата бе удивителна. Изненадах се, че и двамата съвсем не изглеждаха изненадани. Гандалф явно очакваше да открие Дървобрад тук, а нищо чудно и Дървобрад да се е навъртал около портата, за да го посрещне. И все пак ние бяхме разправили на стария ент всичко за станалото в Мория. Но после си припомних как странно ни бе изгледал тогава. Мога само да предполагам, че се е бил видял с Гандалф или е получил вест от него, но не е искал да говори прибързано. „Не припирайте“ — такъв му е девизът; впрочем никой, дори и елфите не говорят много за делата на Гандалф, когато го няма наоколо.
„Хуум! Гандалф! — рече Дървобрад. — Радвам се, че дойде. С дърво и вода, с греда и камък мога да се справя, ама тука си имаме работа с магьосник.“
„Дървобрад — каза Гандалф, — нужна ми е твоята помощ. Много си сторил вече, но още ще поискам. Трябва да се справя с около десет хиляди орки.“
После двамата отидоха да се съвещават в някое закътано местенце. На Дървобрад цялата работа трябва да му се е сторила крайно припряна, защото Гандалф ужасно бързаше и още преди да се отдалечат, взе да сипе порой от думи. Отделиха се само за няколко минути, може би четвърт час. После Гандалф се върна при нас и изглеждаше облекчен, почти весел. Каза, че се радвал да ни види.
„Но, Гандалф — викнах аз, — къде беше? И виждал ли си останалите?“
„Където и да съм бил, вече се върнах — отговори той в типичния си стил. — Да, видях някои от нашите приятели. Но ще трябва да изчакате новините. Нощта е съдбовна и трябва да препускам. Ала утрото навярно ще е по-светло; ако е тъй, пак ще се срещнем. Пазете се и стойте надалеч от Ортанк! Сбогом!“
След като Гандалф си замина, Дървобрад потъна в дълбок размисъл. Явно бе узнал много неща за кратко време и сега ги осмисляше. Погледна ни и рече: „Хм, такова, откривам, че не сте толкова припряни, колкото си мислех. Казали сте ми много по-малко, отколкото сте могли, и не повече, отколкото е трябвало. Хм, няма грешка, цял куп новини са това! Е, сега Дървобрад пак ще трябва да се поразмърда.“
Преди да тръгне, понаучихме нещичко от него и вестите съвсем не ни ободриха. Но по това време мислехме повече за вас тримата, отколкото за Фродо, Сам или горкия Боромир. Бяхме разбрали, че вече се води или скоро ще започне люта битка, а вие сте сред нея и може би не ще дочакате края.
„Хуорните ще помогнат“ — каза Дървобрад. После си тръгна и не го видяхме чак до тази сутрин.
Бе непрогледна нощ. Лежахме върху купчина камъни и не виждахме нищо друго. Мъгли или сенки забулваха като огромно одеяло всичко наоколо. Въздухът изглеждаше горещ и застоял; из него се носеше шушнене, попукване и шепот на отминаващи гласове. Мисля, че край нас са минавали още стотици хуорни, за да помогнат в сражението. По-късно далече на юг се раздаде мощен гръмотевичен тътен и над Рохан заиграха мълнии. Сегиз-тогиз виждахме как на много мили от нас планинските върхове внезапно изскачат черно-бели от мрака и отново чезнат. А и по хълмовете зад нас се чуваха гръмотевици, но по-други. Понякога отекваше цялата долина.