„Никой друг не смееше да препусне из откритите равнини, гъмжащи от гнусни орки — каза той, — тъй че пратиха мен. Минах през много опасности и съм отмалял и гладен. Подгониха ме вълци, та се наложи да бягам далеч на север, настрани от пътя си.“
Видях го как крадешком криви очи към Дървобрад и си рекох „лъжец“. Дървобрад се втренчи в него за няколко минути, какъвто си му е обичаят — дълго и бавно, докато онзи окаяник се гърчеше като червей по земята. Най-сетне каза: „Ха, хм, очаквах те, господин Змийски език.“ Като чу това име, човекът се стресна. „Гандалф дойде тук преди тебе — продължи Дървобрад. — Тъй че знам за твоя милост колкото ми трябва и знам какво да те правя. Гандалф рече да сложим всички плъхове в един капан; така и ще сторя. Сега аз съм господар на Исенгард, но Саруман е заключен в кулата си; можеш да идеш там и да му съобщиш каквито вести ти хрумнат.“
„Пуснете ме, пуснете ме! — рече Змийския език. — Знам пътя.“
„Знаел си го, не се съмнявам — отвърна Дървобрад. — Обаче тук нещата са се попроменили. Иди да видиш!“
Пусна го и гонен от нас по петите, Змийския език закуцука под арката, додето навлезе в пръстена и зърна какъв потоп го дели от Ортанк. Тогава се обърна към нас.
„Пуснете ме да си вървя! — захленчи той. — Пуснете ме да си вървя! Вестите ми вече са ненужни.“
„Така си е — каза Дървобрад. — Но имаш само две възможности — или да стоиш при мен, докато дойдат Гандалф и господарят ти, или да прекосиш водата. Кое ще избереш?“
Като чу за господаря си, човечецът потрепера и стъпи във водата, но се дръпна и рече: „Не мога да плувам.“
„Водата не е дълбока — отвърна Дървобрад. — Мръсна е, но това не ще ти навреди, господин Змийски език. Хайде вътре!“
Без повече да чака, отрепката нагази в потока. Преди да се изгуби от погледа ми, вече беше затънал до шия. За последен път го видях вкопчен в някаква стара бъчва или парче дърво. Но Дървобрад газеше подир него и следеше как напредва.
„Е, вмъкна се вътре — каза той, когато се завърна. — Видях го да пълзи по стълбата като оплескан плъх. В кулата все още има някой — една ръка се подаде и го дръпна навътре. И тъй, вече е вътре и дано посрещането да му хареса. Сега ще вървя да се измия от тинята. Ако някой иска да ме види, аз съм нагоре по северния склон. Тук долу не е останала чиста вода за енти — нито за пиене, нито за къпане. Тъй че ще ви помоля, момчета, да наглеждате от портата кой идва. Ще дойде Владетелят на Роханските поля, тъй да знаете! Приветствайте го колкото се може по-сърдечно — хората му издържаха велика битка с орките. Навярно знаете по-добре от ентите какви човешки приказки подхождат за такъв господар. Откакто се помня, много владетели е имало из зелените поля и все не мога да науча нито езика, нито имената им. Гостите ще искат човешка храна, а вие, смятам, знаете всичко по тоя въпрос. Та намерете, ако можете, каквото подобава за кралска трапеза.“ И с това свършва историята. Макар че бих искал да знам кой е тоя Змийски език. Наистина ли беше кралски съветник?
— Беше — каза Арагорн. — Беше и Саруманов шпионин, и слуга в Рохан. Съдбата му донесе каквото заслужаваше. Стига му само наказанието да види разрухата на всичко, което е смятал за тъй могъщо и великолепно. Но се боя, че го чака и по-лошо.
— Да, не вярвам Дървобрад да го е пратил в Ортанк от душевна доброта — каза Мери. — По-скоро сякаш мрачно се наслаждаваше на цялата работа и се подсмиваше под мустак, когато замина да се напие и изкъпе. А ние след това бяхме много заети — претърсвахме плаващите отломки и се ровехме из развалините. На разни места наоколо намерихме два-три склада над нивото на водата. Но Дървобрад прати отгоре неколцина енти да отнесат голяма част от запасите. „Трябва ни човешка храна за двадесет и пет души“ — рекоха те, значи виждате, че внимателно са преброили отряда ви, преди да пристигнете. Очевидно са предвиждали вие тримата да отидете с големците. Но от това нямаше да спечелите. Уверявам ви, че каквото запазихме, не е по-зле от онова, което изпратихме. Даже по-добро, защото не пратихме напитки. „Ами напитки?“ — запитах ентите. — „Там има вода от Исен — рекоха те — и тя е добра както за енти, тъй и за хора.“ Надявам се обаче да са намерили време да сварят малко от своите изворни напитки, та да видим Гандалф с накъдрена брада, като се върне. Ентите си заминаха, а нас ни налегна умора и глад. Но не роптаехме — трудът ни бе достойно възнаграден. Докато търсехме човешка храна, Пипин откри бисера на всички находки — тия рогосвирски бъчонки. „След храна пушилистът е по-добър“ — рече Пипин; това е положението.