Високо над земята от източната страна, в ъгъла между два пилона, имаше голяма врата, а над нея — прозорец със захлопнати капаци и балкон с парапет от железни пръти. Към прага пред вратата се издигаха двадесет и седем широки стъпала, които незнаен майстор бе изсякъл от същия черен камък. Това бе единственият вход на кулата; но в стръмните стени бяха изрязани множество високи прозорци — те надничаха далече горе като очички, осеяли непристъпните разклонения.
В подножието на стълбата Гандалф и кралят слязоха от конете.
— Аз ще се изкача — каза Гандалф. — Бил съм в Ортанк и знам какво ме заплашва.
— И аз ще се изкача — каза кралят. — Стар съм и вече не се боя от заплахи. Искам да поговоря с врага, що ми причини толкова зло. Еомер ще дойде да ми помага, ако отслабнат старите ми нозе.
— Както искаш — съгласи се Гандалф. — С мен ще дойде Арагорн. Останалите нека чакат в подножието на Стълбата. Ще могат добре да виждат и да чуват, стига да има какво.
— А, не! — обади се Гимли. — Двамата с Леголас желаем да погледнем по-отблизо. Тук сме единствени представители на своите народи. Ще дойдем подир вас.
— Елате тогава! — каза Гандалф и с тези думи изкачи стъпалата. Теоден крачеше до него.
От двете страни на стълбата Роханските ездачи седяха неспокойно на конете си и мрачно гледаха към исполинската кула, със страх, че нещо може да се случи на владетеля им. Седнали на най-долното стъпало, Мери и Пипин се чувстваха едновременно нищожни и заплашени от нещо неизвестно.
— Половин миля кал оттук до портата! — промърмори Пипин. — Ех, ако можех сега незабелязано да се промъкна до караулката! За какво дойдохме? Никой не ни е канил.
Гандалф застана пред вратата на Ортанк и я удари с жезъла си. Тя отекна глухо.
— Саруман, Саруман! — извика той с мощен, заповеден глас. — Излез, Саруман!
Известно време нямаше отговор. Най-сетне прозорецът над вратата се открехна, но не забелязаха ничие лице в мрачния отвор.
— Кой е? — изрече писклив глас. — Какво искате?
Теоден трепна.
— Познавам тоя глас — каза той — и проклет да е денят, когато го чух за пръв път.
— Иди да доведеш Саруман, щом си му станал лакей, Грима Змийски език! — каза Гандалф. — И не ни губи времето!
Прозорецът се затвори. Зачакаха. Внезапно заговори друг глас — нисък и мелодичен, вълшебен в самото звучене. Който непредпазливо се вслушваше в този глас, рядко можеше да преразкаже какви думи е чул; а успееше ли, сам се чудеше колко малко сила е останала в тях. Най-често си припомняха само това, че с истинска наслада са слушали речта на гласа, всичко казано изглеждаше мъдро и разумно и у хората се зараждаше копнеж бързо да се съгласят, та сами да изглеждат мъдри. Контрастът правеше речта на другите груба и недодялана; а възразеше ли някой на гласа, гняв пламваше в душите на омагьосаните. За едни магията траеше само докато гласът говореше на тях, а обърнеше ли се към други, те се усмихваха като хора, прозрели евтиния трик на фокусника, докато останалите зяпат втрещени. За мнозина други самият звук на гласа бе достатъчен, за да се замаят; ала за истински покорените магията продължаваше дори когато бяха надалеч, и те вечно чуваха този тих глас да им нашепва и да ги подканва. Никой не оставаше незатрогнат; никой не отхвърляше молбите и заповедите му без усилие на ума и волята си, ако все още ги владееше.
— Е? — благо запита гласът. — Защо трябва да смущавате покоя ми? Не ще ли ме оставите на мира ни денем, ни нощем?
И тонът му напомняше за добро сърце, нажалено от незаслужени неправди.
Всички смаяно погледнаха нагоре, защото не бяха чули кога е дошъл; край парапета стоеше и ги гледаше старец, омотан в широко наметало, чийто цвят трудно можеха да познаят, той се менеше при всяко помръдване на погледа, при всяко потръпване на плата. Лицето му бе продълговато, с високо чело, имаше дълбоки, здрачни и непроницаеми очи, ала сега в тях блестеше сериозен, благожелателен и малко изморен поглед. Косата и брадата му бяха бели, но край устните и ушите все още личаха черни кичурчета.
— Приличат си и все пак не си приличат — промърмори Гимли.
— Но хайде, хайде — меко изрече гласът. — Поне двама от вас познавам по име. Прекалено добре познавам Гандалф, за да се надявам, че търси тук помощ или съвет. Но ти, Теоден, Владетелю на Роханските предели, се познаваш по благородния си герб и още повече по прекрасния лик на потомък на Еорл. О, достойни сине на Тенгел Триславни! Защо не дойде преди като приятел? Как силно желаех да видя теб, най-могъщия крал на западните земи, особено през последните години, та да те опазя от неразумните и вредни съвети, с които си обкръжен! Късно ли е вече? Въпреки нанесените ми оскърбления, в които роханците — уви! — имаха своя дял, аз все още съм готов да те спася и защитя от наближаващата неизбежна съсипия, към която те води избраният път. Всъщност сега единствено аз мога да ти помогна.