Сякаш стреснати от дрямка, конниците се взряха в Теоден. След Сарумановата мелодия гласът на техния владетел звучеше в ушите им дрезгаво като гракане на стар гарван. Но в яростта си Саруман за момент изгуби самообладание. Той се приведе над парапета, сякаш искаше да смаже краля с жезъла си. На някои изведнъж им се стори, че виждат змия, която се свива за нов удар.
— Въжета и гарвани! — изсъска той и всички изтръпнаха от грозната промяна. — Изкуфял дъртак! Че какво е Еорловият дом, освен плевник със сламен покрив, където разбойниците пиянстват сред дим и смрад, а келеметата им се търкалят по пода сред псетата? Откога плаче въжето за тях. Но примката иде — бавно се влачи, ала ще е стегната и яка накрая. Увисвай на нея, щом така си решил! — Гласът му се промени и той бавно се овладя. — Чудя се откъде ли намерих търпение да разговарям с теб. Защото не ми трябваш нито ти, нито жалката ти банда коняри, дето бягат еднакво бързо и напред, и назад, Теоден Коневладетелю. Някога ти предложих величие — далеч над ума и заслугите ти. Предложих го отново, та тия, що заблуждаваш, да видят ясно какъв път избираш. Отвръщаш ми със самохвалство и ругатни. Тъй да бъде. Връщай се в копторите! Ала ти, Гандалф! За теб поне съм наскърбен, виждайки срама ти. Как тъй понасяш подобно общество? Та ти си горд, Гандалф — и не без причина, нали си надарен с благороден ум и очи, що проникват надълбоко и надалеч. И сега ли не ще се вслушаш в съвета ми?
Гандалф се размърда и погледна нагоре.
— Какво имаш да добавиш след казаното на последната ни среща? — запита той. — Или може би искаш да се откажеш от нещо?
Саруман помълча.
— Да се откажа? — озадачено повтори той. — Да се откажа? Нагърбих се да те съветвам за твое добро, но ти не ме и изслуша. Горделив си и не обичаш съветите, навярно с право, след като сам си изпълнен с мъдрост. Но мисля, че в онзи случай сгреши и съзнателно изтълкува намеренията ми в обратна посока. Боя се, че в устрема да те убедя съм изгубил търпение. И от все сърце съжалявам. Защото не храня лоши чувства към теб; дори сега ти прощавам, макар да се завръщаш при мен, обкръжен от насилници и невежи. Как да те мразя? Не сме ли и двамата членове на възвишен и древен орден, най-върховния в Средната земя? Дружбата ще донесе полза и на двама ни. Все още можем заедно да сторим много, за да изцелим тоя свят от безредиците. Нека се разберем и да отхвърлим от мислите си тия дребни люде! Нека чакат нашите решения! В името на общото благо съм готов да залича миналото и да те приема. Няма ли да се посъветваш с мен? Няма ли да се качиш?
Тъй велика мощ бе вложил Саруман в това сетно усилие, че никой от ония, що чуха, не остана бездушен. Но сега магията бе съвсем друга. Те чуваха как един благ крал бащински гълчи своя сгрешил, ала многообичан министър. За тях вратата бе захлопната и те стояха навън, подслушвайки думи, отправени към друг — невъзпитани деца или глупави слуги, които дочуват загадъчния разговор на големите и се питат как ли ще засегне съдбата им. От по-благородна сплав бяха излети тия двама — преподобни и мъдри. Неминуемо трябваше да сключат съюз. Гандалф щеше да се изкачи в кулата, за да обсъди в най-високите зали на Ортанк нещо дълбокомислено и непонятно за тях. Вратата щеше да се затвори, а те щяха да останат навън, освободени за малко, в очакване да им възложат работа или наказание. Дори в мислите на Теоден се зароди сянката на съмнението: „Той ще ни предаде; ще си отиде… загубени сме.“
Сетне Гандалф се разсмя. Видението изчезна като облаче дим.
— Саруман, Саруман! — изрече Гандалф през смях. — Сбъркал си жизнения си път, Саруман. Трябвало е да станеш кралски шут и да припечелваш хляб и камшици с имитация на съветниците. Ох, ще се пукна! — Той помълча, за да се наслади на смеха. — Казваш, да се разберем? Боя се, че не можеш да ме разбереш. Но ти, Саруман, си ми вече прекалено ясен. Помня словата и делата ти по-ясно, отколкото предполагаш. Когато те посетих последния път, ти беше тъмничар на Мордор и натам щеше да ме изпратиш. Не, гост, що е избягал през покрива, ще помисли дважди, преди да се върне през вратата. Не, не вярвам да се кача. Но чуй, Саруман, за последен път! Няма ли да слезеш? Исенгард се оказа по-слаб, отколкото го виждаше в надеждите и мечтите си. Същото може да стане и с други неща, в които все още вярваш. Не е ли по-добре да го напуснеш за малко? Да възвиеш към нови цели може би? Добре помисли, Саруман! Няма ли да слезеш?