— Ах, измамник и убиец! — викна Еомер.
Но Гандалф бе невъзмутим.
— Не, не го хвърли Саруман — каза той, — дори не е било по негова заповед, мисля. Долетя от един много по-висок прозорец. Прощален изстрел от драгия Змийски език, чини ми се, само че зле насочен.
— Лош прицел може би защото не е могъл да реши кого мрази повече, тебе или Саруман? — подхвърли Арагорн.
— Нищо чудно — отвърна Гандалф. — Слаба утеха ще намерят тия двамата в дружбата си — ще се гризат с жестоки думи. Но наказанието е справедливо. Ако някога излезе от Ортанк, Змийския език ще си е получил повече от заслуженото. Хей, момченце, това аз ще го взема! Не съм те молил да го пипаш — викна той, като се обърна рязко и зърна Пипин да се задава по стъпалата бавно, сякаш мъкнеше тежък товар. Спусна се да го пресрещне, взе от хобита мрачния глобус и припряно го омота в плаща си. — Аз ще се погрижа за това. Мисля, че не е от нещата, които Саруман би избрал за изхвърляне.
— Но може да има и друго за хвърляне — обади се Гимли. — Ако преговорите са свършили, поне да се отдръпнем на един хвърлей камък.
— Свършиха — каза Гандалф. — Да вървим.
Обърнаха гръб на вратата на Ортанк и слязоха надолу. Конниците радостно посрещнаха краля и поздравиха Гандалф. Магията на Саруман се разкъса — бяха го видели покорно да идва и сетне да пълзи обратно, щом го пуснат.
— Е, и това свършихме — каза Гандалф. — Сега трябва да намеря Дървобрад и да му кажа как стоят нещата.
— Той не се ли е досетил? — запита Мери. — Можеше ли да свърши другояче?
— Едва ли — отвърна Гандалф, — макар че всичко висеше на косъм. Но имах причини да опитам — и великодушни, и не чак дотам щедри. За пръв път Саруман открива, че силата на гласа му чезне. Не може да бъде едновременно и тиран, и съветник. Щом интригата узрее, тя не остава скрита. Ала той попадна в капан и опита да се пазари с жертвите си един по един, докато другите слушаха. Тогава му предложих последния достоен избор — да се отрече както от Мордор, тъй и от личните си кроежи и да изкупи миналото, като ни помогне в беда. Той най-добре познава бедата ни. Велики услуги можеше да окаже. Но избра да се отдръпне и да запази власт над Ортанк. Не желае да служи, а само да повелява. Сега живее в ужас от сянката на Мордор и въпреки това още мечтае да яхне урагана. Окаян глупец! Ако силата от Изтока протегне ръце към Исенгард, ще бъде изяден. Ние не можем да унищожим Ортанк отвън, но Саурон… кой знае на какво е способен?
— Ами ако Саурон не победи? Какво ще му сториш? — обади се Пипин.
— Аз ли? Нищо — каза Гандалф. — Нищо няма да му сторя. Не жадувам за власт. Какво ще стане с него? Не знам. Скърбя, че толкоз много някогашно добро гние сега в кулата. Ала нещата не се развиха зле за нас. Странни са пътищата на съдбата! Омразата често сама се наранява! Предполагам, че дори да бяхме влезли, не бихме открили в Ортанк по-безценни съкровища от това, което Змийския език запокити по нас.
От един отворен прозорец високо горе долетя пронизителен писък и рязко заглъхна.
— Изглежда, и Саруман мисли тъй — каза Гандалф. — Хайде да си вървим!
Върнаха се към останките от портата. Едва бяха минали под арката, и откъм сенките на струпаните камъни се зададоха с широки крачки Дървобрад и още десетина енти. Арагорн, Гимли и Леголас ги зяпнаха смаяно.
— Ето трима от спътниците ми, Дървобрад — каза Гандалф. — Разправял съм ти за тях, но не ги беше виждал.
И той ги представи по име. Старият ент ги огледа дълго и изпитателно, после поговори с всеки от тях. Накрая се обърна към Леголас:
— Значи си дошъл чак от Мраколес, добри ми елфе? Велика гора беше някога!
— И още е — каза Леголас. — Но не чак дотам, че ние, тамошните жители, да се изморим от гледката на нови дървета. От все сърце бих искал да побродя из горите на Ветроклин. Едва бях навлязъл под зеления им свод, и вече не ми се връщаше обратно.
Очите на Дървобрад заблестяха от удоволствие.
— Дано желанието ти се изпълни, преди много да остареят хълмовете — рече той.
— Ще дойда, ако ми е писано — каза Леголас. — С един приятел сме се зарекли, ако всичко мине добре, да посетим Ветроклин… с твое разрешение.