— Добре дошъл е всеки елф, когото доведеш — отвърна Дървобрад.
— Въпросният приятел не е елф — поясни Леголас. — Имах предвид този тук — Гимли, син Глоинов.
Гимли се поклони ниско, но секирата се изплъзна от пояса му и издрънча на земята.
— Хуум, хм! Ха сега де — мрачно го огледа Дървобрад. — Джудже, че и с брадва! Хуум! Само добро желая на елфите, но ти искаш прекалено много. Странна е тая дружба!
— Може и да е странна — възрази Леголас, — но докато е жив Гимли, няма да дойда сам във Ветроклин. Секирата му не е за дървета, а за оркски шии, о, Ветроклине, владетелю на Ветроклинската гора. Четиридесет и двама врагове съсече той в битката.
— Хуу! Гледай ти! — каза Дървобрад. — Това вече е по-добре. Е, хубаво де, каквото има да става, ще стане и няма закъде да припираме. Но засега ще трябва да се разделим. Денят е към края си, а Гандалф казва, че трябва да потеглите преди мръкнало, пък и Владетелят на Пределите е закопнял за дома си.
— Да, трябва да потегляме, и то незабавно — намеси се Гандалф. — Боя се, че ще се наложи да ти отнема портиерите. Но ще се справиш и без тях.
— Може би — каза Дървобрад. — Ала ще ми липсват. Толкова набързо се сдружихме, че комай съм взел да ставам припрян — навярно от старост вече раста обратно към младостта. Ама разбираш ли, те са първите нови създания под Слънцето и Луната, които виждам от безброй дълги дни насам. Вмъкнах имената им в Дългия списък. Ентите ще ги запомнят.
— Ще останем приятели, додето лист се разлиства. На добър час! Но чуете ли нещичко във вашия приятен кът, Графството, известете ме! Нали знаете за кое — ако се чуят или видят ентругите. И вие елате, ако можете!
— Ще дойдем! — изрекоха в един глас Мери и Пипин, после побързаха да извърнат лица. Дървобрад се вгледа в тях и дълго мълча, поклащайки замислено глава. Накрая се обърна към Гандалф.
— Значи Саруман не иска да се маха? Така си и мислех. Сърцето му е прогнило като на черен хуорн. И все пак, ако аз бях победен и всичките ми дървета изтребени, не бих излязъл, докато ми остава някоя мрачна дупка за укритие.
— Да — каза Гандалф. — Но ти не си се замислял да покриеш целия свят с дървета и да затриеш всяка друга живинка. Както и да е. Саруман остава да лелее омразата си и пак да тъче паяжини, доколкото може. Той задържа Ключа на Ортанк. Но не му разрешавайте да избяга.
— Има си хас! Ентите ще се погрижат за това — отвърна Дървобрад. — Без мое разрешение Саруман няма да стъпи по-далеч от скалата. Ентите ще бдят.
— Добре! — кимна Гандалф. — На това се надявах. Сега мога да се заема с други работи и ми остава една грижа по-малко. Но бъдете предпазливи. Водата спадна. Боя се, че не стига само да оставите стража около кулата. Не се съмнявам, че под Ортанк са прокопани потайни тунели и Саруман се надява да се измъкне, та не след дълго да изникне ненадейно. Ако си съгласен да предприемеш тоя труд, бих те помолил отново да докараш водите, докато Исенгард се превърне в постоянно езеро или докато не откриеш изходите. Щом залееш всички подземия и запушиш водостоците, Саруман ще трябва да си седи горе и да гледа през прозореца.
— Остави това на ентите! — рече Дървобрад. — Ще претърсим долината от горе до долу и ще надникнем под всяко камъче. Тук пак ще живеят дървета — стари, диви дървета. Ще ги наречем Стражелес. И катеричка няма да мине, без да узная. Остави това на ентите! Колкото години ни е мъчил, седем пъти по толкова не ще се уморим да го пазим.
Глава 11
Палантирът
Слънцето вече залязваше зад дългите западни разклонения на планините, когато Гандалф със своите спътници и кралят с конниците си отново потеглиха от Исенгард. Гандалф возеше Мери зад себе си, а Арагорн пое Пипин. Двама от кралските стражи бързо препуснаха напред и скоро се изгубиха от поглед из долината. Останалите ги последваха в тръс.
Тържествен шпалир от енти бе застанал край портата като ред статуи с вдигнати дълги ръце. Не издаваха нито звук. Когато бяха поотминали по лъкатушния път, Мери и Пипин се озърнаха. В небето още искряха слънчеви лъчи, ала над Исенгард се разпростираха дълги сенки — сивите руини тънеха в мрак. Сега Дървобрад стоеше сам в далечината като стар дървесен дънер и хобитите си припомниха първата среща върху онзи огрян хълм в покрайнините на Ветроклин.