Стигнаха до колоната на Бялата ръка. Камъкът все още стърчеше, но ръката бе повалена и разбита на дребни късчета. Отдясно, досами пътя, се търкаляше дългият показалец — в здрача той изглеждаше бял, а червеният нокът сега се чернееше.
— Ентите не пропускат нито една подробност! — каза Гандалф.
Продължиха да яздят през прииждащата в долината вечер.
— Много ли ще пътуваме тая нощ, Гандалф? — запита Мери след малко. — Не знам как се чувстваш с разни дребни утайки, дето ти се мъкнат зад опашката, но една от утайките е уморена и с удоволствие ще спре да се мъкне, за да полегне.
— А, значи си чул? — каза Гандалф. — Не го взимай присърце! Радвай се, че само това те закачи. Той се беше загледал към теб. Ако мога да утеша гордостта ти, ще ти кажа, че по онова време мисълта за теб и Пипин го мъчеше повече от всичко друго. Кои сте; как сте пристигнали и защо; какво знаете; били ли сте пленени и ако да, то как сте избягали, докато всички орки загиваха — от тия дребни загадки се вълнуваше великият ум на Саруман. Една негова подигравка, Мериадок, е цял комплимент, ако те ласкае вниманието му.
— Благодаря! — Каза Мери. — Но още по-голяма чест е да се мъкна зад опашката ти, Гандалф. Да оставим другото, но в това положение мога да повторя въпроса си. Много ли ще пътуваме тая нощ?
— Крайно ненаситен хобит! — разсмя се Гандалф. — Всички вълшебници би трябвало да си осигурят по един-двама хобити — да ги учат кое как е на тоя свят и да ги поправят. Извинявай. Помислил съм дори и за тия прости неща. Ще яздим кротко няколко часа, докато стигнем края на долината. Утре ще трябва да препуснем по-бързо. Когато дойдохме, възнамерявахме от Исенгард да поемем през степите направо към кралския дворец в Едорас, това е няколко дни път. Но поразмислихме и променихме плана. Вестоносците избързаха към Шлемово усое да предупредят, че кралят ще пристигне утре. Оттам заедно с многоброен отряд ще препусне към Черноден по потайни пътеки сред хълмовете. От днес из тия земи не бива да вървят открито по повече от двама-трима души — ни денем, ни нощем, освен ако не се налага.
— Такъв си си бил винаги — или нищо, или всичко! — каза Мери. — А пък аз не виждам по-нататък от днешната постеля. Къде и какво е туй Шлемово усое и прочие? Не знам нищо за тукашните места.
— Добре ще е тогава да понаучиш нещичко, ако искаш да разбереш какво става. Но не сега и не от мен — прекалено много спешни работи имам да обмисля.
— Добре де, ще досаждам на Бързоход край огъня, той е по-сговорчив. Ама за какво са тия потайности? Мислех, че сме спечелили битката.
— Да, спечелихме, но само първата победа и от това заплахата нараства. Между Исенгард и Мордор е имало някаква връзка, която още не съм проучил. Нямам представа как са обменяли вести, ала са го правили. Мисля, че Окото на Барад-дур ще гледа нетърпеливо към Долината на магьосника; и Рохан няма да пропусне. Колкото по-малко види, толкова по-добре.
Пътят бавно се виеше из долината. Ту по-наблизо, ту надалеч бликаше Исен по каменното си корито. Нощта се спусна от планините. Мъглите се бяха разсеяли окончателно. Повя пронизващ вятър. Почти пълната луна обля източния небосвод с бледо и хладно сияние. Отдясно планините свеждаха плещи към голите хълмове. Отпред се разкриваха просторните здрачни степи.
Най-после спряха. Сетне завиха настрани от шосето и отново поеха по полегатите тревисти възвишения. Около една миля по-западно стигнаха до низината. Отворена на юг, тя прорязваше склона на кръглия Дол Баран, последния хълм от северната верига — с тревисто подножие и пиренови храсталаци по върха. Бреговете на долчинката бяха буйно обрасли с миналогодишни папрати, сред които плътно навити пролетни стръкове вече пробиваха уханната пръст. По-надолу се ширеха гъсти трънаци и някъде към два часа преди полунощ пътниците се разположиха на бивак под тях. Запалиха огън в една ямка между корените на клонеста глогина, висока колкото дърво и превита от старост, но напращяла от здраве. По връхчето на всяка вейка набъбваха пъпки.
Определиха стражата, по двама души на смяна. Останалите вечеряха, после се омотаха в плащове и одеяла и заспаха. Хобитите си легнаха в едно уединено кътче на куп суха папрат. Дрямката налегна Мери, но Пипин усещаше странно безпокойство. Кривеше се, обръщаше се от една страна на друга и при всяко движение папратта шумолеше и пукаше.
— Какво има? — запита Мери. — Да не си легнал на мравуняк?
— Не — каза Пипин, — но не ми е удобно. Питам се, откога ли не съм спал на легло?