— Брой на пръсти — прозина се Мери. — Впрочем сигурно помниш откога напуснахме Лориен.
— О, онова ли! — възкликна Пипин. — Говорех за истинско легло в спалня.
— Добре де, значи за Ломидол — каза Мери. — Аз пък тая вечер мога да заспя където и да е.
— Ти си късметлия, Мери — тихичко рече Пипин след кратко мълчание. — Яздиш с Гандалф.
— Че какво от това?
— Успя ли да изкопчиш от него сведения, новини?
— Да, доста. Повече от обикновено. Но ти и сам чу много от тях; нали яздеше наблизо, пък и ние не пазехме нищо в тайна. Утре можеш да тръгнеш с него, ако мислиш, че ще изкопчиш повече… и ако те поиска за спътник.
— Може ли? Добре! Но той е затворен, нали? Хич не се е променил.
— О, променил се е! — възрази Мери, който се бе поразсънил и вече се чудеше какво ли мъчи приятеля му. — Сякаш е пораснал. Може да бъде едновременно и по-благ, и по-страховит, по-весел и по-сериозен отпреди, така си мисля. Променил се е; но още не сме имали възможност да разберем доколко. Помисли си обаче за края на оная история със Саруман! Не забравяй, Саруман някога е бил по-старши от Гандалф — предводител на Съвета, каквото и да значи това. Бил е Саруман Белия. Сега Гандалф е Белия. Щом заповяда, Саруман дойде и остави да му отнемат жезъла; после му заповядаха да се маха и той си тръгна!
— Абе, ако изобщо има някаква промяна в Гандалф, то е, че е по-затворен откогато и да било. Толкоз! — възрази Пипин. — Ето например оная… стъклена топка. Изглежда, страшно се зарадва, като я видя. Знае или се досеща нещо за нея. Но казва ли ни го? Не, нито дума. А нали аз я спасих да не се търкулне в езерцето. „Хей, момченце, това аз ще го взема“ — и толкоз. Чудя се какво ли е. Ужасно тежеше.
Гласът на Пипин съвсем затихна, сякаш сам си говореше.
— Ехей! — обади се Мери. — Значи това те мъчело? Слушай, мой човек, не забравяй поговорката на Гилдор, дето Сам често я цитираше: „Не се бъркай в работите на вълшебниците, защото са лукави и гневливи.“
— Ама нали вече от месеци насам само това правим — бъркаме се в работите на вълшебниците — каза Пипин. — Като ще има опасност, поне да кажат нещичко. Ще ми се да хвърля едно око на тая топка.
— Я заспивай! — скастри го Мери. — Рано или късно ще узнаеш колкото ти трябва. Драги ми Пипин, досега нито един Тук не е успял да надмине Брендифуковци по любопитство; но питам те — сега ли му е времето?
— Добре де! Какво лошо, че ти казвам какво ми се иска — да хвърля едно око на онзи камък? Знам, че не мога да го докопам, докато старият Гандалф седи отгоре му като квачка на полог. Ама не ми е сладко да ми баеш само: „Няма да го получиш, затуй заспивай!“
— Че какво друго да кажа? — запита Мери. — Съжалявам, Пипин, но наистина ще трябва да изчакаш до сутринта. След закуска и аз ще съм любопитен колкото теб и по всички начини ще ти помагам в залъгването на вълшебници. Но не мога повече да стоя буден. Ако се прозина още веднъж, ще се цепна край ушите. Лека нощ!
Пипин не обели нито дума повече. Сега лежеше неподвижно, ала сънят все не идваше, не му помагаше и кроткото дишане на Мери, който бе заспал няколко минути, след като пожела „лека нощ“. Колкото по-тихо ставаше наоколо, толкова по-силна сякаш ставаше мисълта за мрачния глобус. Пипин отново усети тежестта му в дланите си, отново зърна загадъчните червени дълбини, в които бе надникнал за миг. Неспокойно се размърда насам-натам и се помъчи да мисли за нещо друго.
Накрая не издържа. Стана и се огледа. Бе хладно и той се уви в плаща. Студена и бяла луна сияеше над долчинката и храстите хвърляха черни сенки. Наоколо лежаха спящи фигури. Двамата стражи не се виждаха — навярно бяха на хълма или се спотайваха в папратите. Тласкан от непонятна сила, Пипин се промъкна на пръсти към легналия Гандалф. Наведе се и го огледа. Вълшебникът изглеждаше заспал, но с открехнати клепачи — очите проблясваха под дългите му мигли. Пипин бързо отстъпи назад. Ала Гандалф не помръдваше; и тласкан отново напред, почти против волята си, хобитът пропълзя зад гърба на вълшебника. Той бе увит в одеяло, отгоре бе метнал плаща си; плътно до него, между дясната му страна и извитата ръка, стърчеше нещо кръгло, омотано в черно платно, ръката му като че току-що се бе плъзнала на земята.
Стъпка по стъпка, без да смее да диша, Пипин се промъкваше все по-близо. Накрая коленичи. Крадешком протегна ръце и бавно повдигна вързопа — съвсем не изглеждаше толкова тежък, колкото бе очаквал. „Може пък да е само някакъв пакет вехтории“ — помисли той, странно облекчен; ала не го остави на място. Постоя както го бе сграбчил. После му хрумна нещо. Прокрадна се настрани, намери един голям камък и се върна с него.