— Погледни ме! — каза Гандалф.
Пипин се взря в очите му. За миг вълшебникът безмълвно задържа погледа му. После лицето му омекна и се оживи от бледа усмивка. Той меко положи ръка върху главата на Пипин.
— Добре! Не говори повече! Не си засегнат. Няма лъжа в очите ти, както се опасявах. Но той не е говорил дълго с теб. Глупак си оставаш, Перегрин Тук, но честен глупак. Мнозина по-мъдри от теб биха се отървали по-зле от подобно премеждие. Но запомни! Както се казва, късметът те спаси — и теб, и всичките ти приятели. Не се надявай повторно на него. Ако онзи те бе разпитал незабавно, почти съм уверен, че щеше да изкажеш всичко, каквото знаеш, за наша всеобща погибел. Но той е бил прекалено алчен. Не е искал само сведения — искал е теб, час по-скоро, та бавничко да се разправи с твоя милост в Черната кула. Недей да трепериш! Щом ще се месиш в работите на вълшебниците, бъди готов да мислиш за подобни неща. Е, хайде! Прощавам ти. Успокой се! Не се случи чак най-лошото — а можеше.
Той лекичко вдигна Пипин и го върна в постелята. Мери ги последва и седна до приятеля си.
— Лягай и почивай, ако можеш, Пипин! — каза Гандалф. — Довери ми се. Кажи ми, ако пак те засърбят ръцете! Тия работи се лекуват. Но както и да е, драги ми хобите, не ми подлагай вече вързопи с камъни под мишницата. А сега ще ви оставя двамката за малко.
С тези думи Гандалф се завърна при другите, които още стояха неспокойно замислени край камъка от Ортанк.
— Нощем заплахите идват, когато най-малко ги очакваме — каза той. — На косъм се отървахме.
— Как е хобитът? — запита Арагорн.
— Мисля, че сега всичко ще е наред — отвърна Гандалф. — Не е бил задържан дълго, а хобитите притежават невероятна възстановителна сила. Споменът за ужаса навярно бързо, ще избледнее. Може би даже прекалено бързо. А ти, Арагорн, би ли взел камъка от Ортанк да го пазиш? Опасна е тая задача.
— Опасна е, вярно, ала не за всички — каза Арагорн. — Един от нас има право над него. Защото това несъмнено е палантирът на Ортанк, взет от съкровищницата на Елендил и положен там от Кралете на Гондор. Сега наближава моят час. Ще го взема.
Гандалф се вгледа в Арагорн, сетне за всеобщо учудване вдигна обвития Камък и с поклон го протегна напред.
— Приеми го, владетелю — каза той, — като залог за другото, което ще си възвърнеш. Но ако приемеш да те съветвам как да използваш имуществото си, не го употребявай… засега! Бъди предпазлив!
— Та кога съм бил прибързан или непредпазлив аз, който чаках и се подготвях толкова дълги години? — запита Арагорн.
— Никога до днес. Тъкмо затуй гледай да не се препънеш в края на пътя — отвърна Гандалф. — Ако не друго, поне пази в тайна този предмет. Призовавам и теб, и всички, изправени тук! А най-вече хобитът Перегрин не бива да знае къде е укрит. Злото може отново да го поблазни. Тъй е, уви! Той го е пипал и е надничал в него, макар че не биваше. Не трябваше да го докосва и в Исенгард — там се забавих аз. Но мислите ми тогава клоняха към Саруман и не разпознах Камъка веднага. Сетне бях морен и сънят ме обори, докато лежах в размисъл. Вече знам!
— Да, няма съмнение — каза Арагорн. — Най-после знаем каква е била връзката между Исенгард и Мордор и как е действала. Много неща се изясняват.
— Странни могъщества имат нашите врагове и странни слабости! — каза Теоден. — Но народът отдавна е казал: злото често само се погубва.
— И неведнъж сме го виждали — добави Гандалф. — Но този път удивително ни провървя. Може би този хобит ме спаси от груба грешка. Обмислях дали сам да не изпробвам този Камък, та да открия за какво служи. Ако го бях сторил, щях да се разкрия пред оногова. Не съм готов още за подобно изпитание, пък и не знам дали изобщо ми е писано да го преживея. Ала дори да бях намерил сили да се изтръгна, би било истинска катастрофа онзи да ме види преждевременно… преди да е дошъл часът, в който не ще се нуждаем вече от потайност.
— Часът е настъпил, мисля — каза Арагорн.
— Още не — отвърна Гандалф. — Остава краткият миг на съмнението, който трябва да използваме. Врагът явно си мисли, че Камъкът е в Ортанк — и защо не? А следователно хобитът е тамошен пленник, когото Саруман е довел да измъчва с виденията в кристала. Само едно изпълва сега онзи мрачен ум — гласът на хобита, лицето му и нетърпеливо очакване; доста време може да мине, додето открие грешката си. Трябва да се възползваме от това време. Прекалено спокойни бяхме досега. Трябва да направим хода си. Околностите на Исенгард не са място за бавене. Незабавно ще препусна напред заедно с Перегрин Тук. Така ще е по-добре за него, отколкото да лежи в мрака, докато останалите спят.