— Какво си приказваш, Гандалф? — обади се Пипин.
— Тъкмо си припомнях някои от премъдрите стихове — отговори вълшебникът. — Хобитите навярно са забравили дори малкото, което са знаели от тях.
— Не, не съвсем — каза Пипин. — Даже сме ги допълнили с наши стихове, но те сигурно няма да те интересуват. Виж, тоя не го бях чувал. За какво намеква? Седем камъка, седем звездици…
— За палантирите на Древните крале — поясни Гандалф.
— Това пък какво е?
— Названието означава това, що гледа надалече. Камъкът на Ортанк бе един от тях.
— Значи не го е направил… — Пипин се поколеба — не го е направил Врагът.
— Не — отвърна Гандалф. Нито пък Саруман. Не е по силите му, не би се удало и на Саурон. Палантирите произхождат от Елдамар отвъд Задмория. Нолдорите са ги създали. Може би сам Феанор ги е изваял в тъй древни дни, че времето не се измерва в години. Но няма на света нещо, което Саурон да не е в състояние да привлече в полза на злото. Горко на Саруман! Сега разбирам, там е било падението му. Гибелни са за всички нас плодовете на едно познание, далеч по-дълбоко от онова, що сме придобили. Ала вината е само негова. Безумец! Да го укрива за собствена изгода! Поне една дума да бе споделил с някого от Съвета. До днес не се бяхме замисляли за съдбата на гондорските палантири сред унищожителните войни. Хората почти ги бяха забравили. Дори в Гондор са се превърнали в тайна, позната само на малцина; в Арнор единствено Дунеданците си ги припомнят като част от премъдрите стихове.
— За какво са ги използвали древните хора? — заинтересува се Пипин, доволен и удивен, че получава отговор на толкова много въпроси. Питаше се докога ли ще трае този късмет.
— За да гледат надалеч и да разговарят мислено помежду си — каза Гандалф. — По този начин дълго запазили обединено гондорското кралство. Поставили Камъни в Минас Анор, Минас Итил и Ортанк — в пръстена на Исенгард. Преди разрухата на Осгилиат най-могъщия от всички камъни бил там, в Звездния купол. Трите други били далеч на север. В дома на Елронд разказват, че били в Ануминас, Амон Сул, а Елендиловият Камък бил на Стражевите хълмове, гледащи към Митлонд сред Лунния залив, где почиват сивите кораби. Всеки палантир имал връзка с останалите, но гондорските били винаги открити за взора на Осгилиат. Сега изглежда, че както скалата на Ортанк е издържала бурите на времето, тъй и палантирът на тая кула е останал невредим. Но без останалите той не би могъл да показва нищо освен дребни образи на далечни и отдавна отминали неща. Не ще и дума, това е било много полезно за Саруман; ала, изглежда, не му стигало. Все по-надалеч и по-надалеч се взирал, докато отпратил взор към Барад-дур. И примката се затегнала! Кой знае къде лежат днес изгубените Камъни на Арнор и Гондор, в земните ли недра или в морските дълбини? Но Саурон трябва да се е докопал поне до един и да го е овладял за целите си. Предполагам, че това е бил Итилският камък, защото той превзе Минас Итил още в древни времена и го превърна в злокобно място. Днес тая крепост се нарича Минас Моргул. Сега е лесно да се досетим как бързо били впримчени и приковани шарещите очи на Саруман; как оттогава непрестанно е бил увещаван отдалече — или сплашван, ако увещанията не помагали. Змията била ухапана, ястребът се гърчел в орлови нокти, паякът — в стоманена мрежа! Откога ли, питам се, е бил заставен да се явява редовно пред кристала за оглед и указания? Камъкът от Ортанк дотолкова бил свързан с Барад-дур, че днес единствено човек с елмазно твърда воля би могъл да погледне в него, без взорът и умът му мигом да се понесат нататък. А как привлича! Нима не го усетих? Дори и в този миг сърцето ми копнее да изпробвам волята си върху него, да видя дали не ще успея да го откъсна от врага и да го насоча накъдето пожелая — да гледам отвъд безпределните простори на морето и времето към Прекрасния Тирион, да съзра делата, породени от невъобразимия съюз на десницата и мъдростта на Феанор под разцъфналите клони на Бялото и Златното дърво!
Вълшебникът въздъхна и замълча.
— Жалко, че не знаех всичко това — каза Пипин. — Нямах представа какво върша.
— О, имаше — възрази Гандалф. — Знаеше, че постъпваш грешно и глупаво; сам си го казваше, макар че не се вслуша в собствените си думи. А не ти разказах преди, защото едва като размислих над всичко, което се случи, разбрах най-сетне истината. Но и да бях заговорил по-рано, това нито би намалило желанието ти, нито би ти помогнало да се бориш с него. Напротив! Не, Пипин, който се опари, най-добре се учи. Подир това, като чуе за огън, жегва го право в сърцето.