Потъвайки бавно в дрямката, Пипин изпитваше странно чувство: застинали като камък, той и Гандалф седяха върху статуя на препускащ кон, а под нозете му светът се въртеше и отминаваше с ураганен рев.
Книга четвърта
Глава 1
Опитомяването на Смеагол
— Е господарю, няма грешка, така вече я забатачихме — каза Сам Майтапер. Обезсърчен, прегърбен, той стоеше край Фродо и навъсено се взираше в здрача.
Доколкото можеха да преценят, беше третата вечер след бягството им от Отряда — почти бяха изгубили представа колко часа са се катерили и влачили по голите баири и камънаци на Емин Муил, колко пъти са се връщали по стъпките си, без да намерят път напред, колко пъти са откривали, че се лутат в кръг обратно към мястото, където са били преди часове. Но, общо взето, упорито бяха напредвали на изток, придържайки се, доколкото им позволяваше местността, към външния край на тази странна, усукана плетеница от хълмове. Но всеки път откриваха външните склонове да се извисяват навъсено над равнината — отвесни, гладки и непреодолими; отвъд гънките на низините лежаха тъмни гниещи блата, където не помръдваше нищо, не се виждаше дори птица.
Сега хобитите стояха на ръба на висока, гола и мрачна скала, чието подножие тънеше в мъгла; зад тях се издигаха назъбените възвишения, увенчани с пълзящи облаци. Откъм Изтока вееше мразовит вятър. Отпред нощта се сгъстяваше над безформените земи; нездравата им зеленина тъмнееше и се преливаше в злокобен кафяв цвят. Андуин, който бе проблясвал сегиз-тогиз през деня, сега чезнеше в сенките далече надясно. Но очите на пътниците не се озъртаха отвъд реката към Гондор, към приятелите, към човешките земи. На юг и на изток се взираха те — натам, където край границите на прииждащата нощ висеше мрачна черта като далечна планина от застинал пушек. От време на време едва забележимо червено зарево просветваше над ръба между небето и земята.
— Ама как се подредихме само! — рече Сам. — От всички страни, дето сме ги чували, тъкмо тая не искахме да видим по-отблизо… и точно там се мъчим да отидем! Не стига това, ами няма начин да се доберем до нея. Комай сме на грешен път от самото начало. Не можем да слезем; а пък ако слезем, гарантирам, че ония зелени земи ще се окажат гнусно блато от край до край. Пфу! Не усещате ли миризмата?
Той подуши вятъра.
— Да, усещам я — отвърна Фродо, ала не помръдна и очите му продължаваха втренчено да се взират към черната линия и потрепващия пламък. — Мордор! — едва прошепна той. — Ако трябва да стигна дотам, дано поне да е бързо, че да свърши веднъж завинаги! — Той потръпна. Вятърът беше пронизващо хладен и въпреки това натегнал от студения мирис на тлен. — Е, добре — изрече той, откъсвайки най-сетне очите си от гледката, — може и да сме се подредили, но не бива да стоим тук цяла нощ. Трябва да намерим по-закътано местенце и отново да лагеруваме; новият ден навярно ще ни разкрие пътя.
— Или следващият, или още по-следващият — измърмори Сам. — Или изобщо никой ден. На грешен път сме.
— Не вярвам — каза Фродо. — Мисля, че ми е писано да достигна оная Сянка там, тъй че път ще се намери. Но кой ще ми го разкрие — доброто или злото? Единствената ни надежда беше в бързината. Всяко забавяне налива вода в мелницата на Врага — а ето ме докъде съм стигнал: бавя се. Не ни ли води волята на Черната кула? Всичките ми решения се оказаха погрешни. Много по-рано трябваше да напусна Отряда и от Севера да се спусна източно от Реката покрай Емин Муил, сетне през сухото Бойно поле да се добера до Мордорските проходи. Ала сега сами не сме в състояние да намерим път назад, а орките дебнат по източния бряг. Всеки отминал ден е безценна загуба. Изморен съм, Сам. Не знам какво да правим. Колко храна ни остана?
— Само от онуй, дето му викате лембас, господин Фродо. Доста. Все е по-добро от нищо, дума да няма. Ама когато го загризах за пръв път, не съм си и мислил, че някой ден ще мечтая за разнообразие. Ето че дойде и това време — добре би ми се отразил комат сух хляб и халба… е, нека да е половин халба бира. Мъкна си кухненските прибори от последния лагер чак дотук — и за какво? Първо, няма с какво да накладем огън; няма нищо за готвене, даже трева няма!
Обърнаха се и слязоха в една скалиста низина. Залязващото слънце потъна в облаците и бързо настана нощ. Опрели гръб о гръб, двамата поспаха, доколкото им позволи студът, в едно закътано местенце сред огромни нащърбени кули от напукана скала; тук поне бяха на завет от източния вятър.