— Видяхте ли ги пак, господин Фродо? — запита Сам, докато седяха вдървени и измръзнали и дъвчеха питки лембас сред студения сумрак на ранното утро.
— Не — отвърна Фродо. — Вече две нощи нито чувам, нито виждам нещо.
— И аз — кимна Сам. — Бррр! От ония очи направо лошо ми стана! Но може най-после да сме се отървали от гадното недоносче. Ам-гъл! Хубавичко ще ми ам-гълка, само да го спипам за гушата.
— Дано не ти се наложи — каза Фродо. — Не знам как ни е проследил, но може наистина да е изгубил дирята, както казваш. Из тия сухи и пусти земи едва ли оставяме много следи или мирис, дори и за неговия душещ нос.
— Е, дано да е тъй — съгласи се Сам. — Иска ми се да се отървем от него веднъж завинаги!
— И на мен — добави Фродо, — но не ми е той първата грижа. Иска ми се да се отървем от тия хълмове! Мразя ги. Тук, на източния склон, се чувствам съвсем беззащитен — само мъртвите полета ме делят от онази Сянка. В нея има Око. Хайде! Днес ще трябва някак да слезем до долу.
Но денят отмина и когато взе да се свечерява, те още лазеха покрай хребета, без да са намерили път надолу.
В тишината на пустинната местност понякога им се причуваха неясни звуци нейде назад — търкулнат камък или въображаеми стъпки на пляскащи нозе по скалата. Но щом спираха и заставаха неподвижно, за да се ослушат, не чуваха вече нищо, освен въздишките на вятъра над каменните ръбове — ала дори и те им напомняха за тихичкото съскане на нечий дъх през остри зъби.
През целия ден се бяха промъквали напред, а външният ръб на Емин Муил постепенно завиваше на север. Сега покрай него се простираше широка неравна площадка от напукана и изтрита от времето скала, осеяна тук-там с тесни клисури, които стръмно се спускаха надолу, прорязвайки лицето на канарата. Тия пукнатини се срещаха все по-често, ставаха все по-дълбоки и за да намерят път сред тях, Фродо и Сам се отклоняваха наляво, далече от ръба, без да забележат, че вече няколко мили бавно, но упорито се спускат надолу — скалното било клонеше към низините.
Най-сетне се наложи да спрат. Прорязан от дълбока пропаст, хребетът рязко завиваше на север. От другата страна отново се възнасяше нагоре, преодолявайки отведнъж десетки фатоми — пред пътниците стърчеше огромна сива канара, отрязана отвесно като с нож. Вече не можеха да продължават напред, трябваше да завият на изток или на запад. Но западната посока щеше да им донесе само ново забавяне и тежък път към централните хълмове; на изток ги чакаше бездната.
— Не ни остава нищо друго, освен да се смъкнем по тая клисура, Сам — каза Фродо. — Дай да видим накъде води!
— Към някоя гадна пропаст, обзалагам се — отвърна Сам.
Пукнатината се оказа по-дълга и по-дълбока, отколкото изглеждаше. Малко по-надолу откриха няколко чворести недорасли дръвчета, първите, които виждаха от много дни насам — главно криви брезички, а тук-там и по някоя ела. Повечето бяха изсъхнали, пронизани до сърцевината от източните ветрове. В някогашните по-меки дни из клисурата навярно бе расла китна горичка, но сега само петдесет ярда по-нататък дърветата свършваха, макар че старите, прогнили пънове продължаваха почти до ръба на скалата. От едната страна на клисурата имаше свлачище и дъното се спускаше стръмно надолу, осеяно с каменни отломки. Когато най-сетне стигнаха до края, Фродо спря и се приведе навън.
— Гледай! — каза той. — Доста трябва да сме се спуснали или пък скалата не е толкова висока. Това място е много по-ниско от другите и спускането не изглежда чак толкова трудно.
Сам коленичи край него и неохотно надникна през ръба. После се озърна към огромната скала, извисена отляво.
— Не било трудно! — изсумтя той. — Е, да де, все си е по-лесно надолу, отколкото нагоре. Който не може да хвърчи, може да скочи!
— Скокът и тук е доста голям — каза Фродо. — Около… — той помълча, измервайки на око — около осемнадесет фатома, предполагам. Не повече.
— И това ми стига! — отвърна Сам. — Уха! Как мразя да гледам отвисоко! Но по-добре да гледам, отколкото да се спускам.
— Все едно — каза Фродо. — Мисля, че можем да се спуснем оттук и ще трябва да опитаме. Виж, скалата се е променила, съвсем не е каквато беше преди няколко мили. Тук е напукана и наклонена.
Наистина външният откос вече не беше отвесен, а леко наклонен назад. Напомняше огромен крепостен вал или вълнолом с изместени основи, тъй че пластовете се бяха размесили и объркали сред грамадни пукнатини и дълги полегати корнизи, на места широки почти колкото стъпала.