— И ако ще опитваме да слезем долу, най-добре да започнем веднага. Рано се стъмва. Мисля, че се задава буря.
Мъгливите очертания на източните планини се губеха сред по-гъст мрак, който вече протягаше дълги ръце на запад. Вятърът се засилваше, носейки ръмженето на далечни гръмотевици. Фродо подуши въздуха и с лошо предчувствие погледна небето. Свали колана си, сетне го затегна над плаща, намести на гръб леката раница и пристъпи към ръба.
— Ще опитам — каза той.
— Отлично! — мрачно отвърна Сам. — Аз обаче съм пръв.
— Ти? — възкликна Фродо. — Как тъй си промени мнението?
— Не съм го променял. Просто разсъждавам логично — отдолу се слага онзи, който по-лесно може да падне. Не искам да се стоваря върху вас и да ви съборя — Няма смисъл да загинат двама от едно падане.
Преди Фродо да го спре, той седна, преметна нозе през ръба, завъртя се и взе да драска с пръстите на краката, търсейки опора. Едва ли някога бе постъпвал по-храбро и по-неразумно.
— Не, не! Сам, магаре такова! — викна Фродо. — Непременно ще се претрепеш, ако слизаш така, без даже да погледнеш накъде отиваш. Върни се! — Той стисна Сам под мишниците и го издърпа нагоре. — Сега потрай малко!
Фродо легна по корем, надвеси се навън и погледна надолу, ала светлината сякаш чезнеше стремително, макар слънцето да не бе залязло.
— Мисля, че можем да се справим — каза той най-сетне. — Аз поне бих могъл; а ти можеш, ако запазиш хладнокръвие и ме следваш предпазливо.
— Не разбирам откъде сте толкова сигурен — каза Сам. — Тъй де! В тая дрезгавина не можете да видите дъното. Ами ако стигнем до място, където няма къде да се хванем или да стъпим?
— Ще се катерим обратно, предполагам — отвърна Фродо.
— Лесно е да се каже — възрази Сам. — По-добре да изчакаме утрото, тогава ще е по-светло.
— Не! Не, ако зависи от мен — отвърна Фродо с внезапно и непонятно упорство. — Свиди ми се всеки час, всяка минута. Ще опитам да сляза. Не тръгвай подир мен, докато не се върна или не те повикам!
Той се вкопчи с пръсти в каменния ръб на пропастта и бавно се спусна надолу, докато ръцете му се обтегнаха почти докрай — и в този миг напипа с краката опора.
— Първата стъпка надолу! — промърмори той. — Надясно издатината се разширява. Мога да застана там и без опора. А сега…
Гласът му изведнъж секна.
Прииждащият мрак налетя с невероятна бързина откъм Изтока и погълна цялото небе. Право над главите им се раздаде сухото пращене на гръмотевица. Ослепителна мълния се стовари над хълмовете. Сетне налетя бесен вятър и към рева му се примеси пронизващо остър писък. Точно такъв вик бяха чули хобитите в далечното Мочурище, когато бягаха от Хобитово, и дори там, сред горите на Графството, той бе смразил кръвта им. А тук, сред пущинака, ужасът бе далеч по-мощен — той ги прониза със студените остриета на страха и отчаянието, спря сърцата и дъха им. Сам се просна по очи. Фродо изтърва опората и затули с длани уши и очи. Олюля се, плъзна се и с жален вик полетя надолу.
Сам го чу и с усилие пропълзя към ръба.
— Господарю! Господарю! — извика той. — Господарю!
Не чу отговор. Откри, че цял се тресе, но овладя дишането си и отново изкрещя:
— Господарю!
Вятърът сякаш наблъскваше гласа му обратно в гърлото, но когато вихърът отмина с рев по клисурата и се загуби над хълмовете, до ушите му долетя неясен ответен вик:
— Всичко е наред, наред! Тук съм. Но не виждам.
Фродо викаше с немощен глас. Всъщност не беше много далече. Не беше паднал, само се бе приплъзнал и малко поразтърсен, се бе озовал на широка площадка няколко ярда по-долу. За щастие тук скалата силно се отклоняваше навътре и вятърът го бе притиснал към камъка — това му попречи да се преметне надолу. Той се хвана по-здраво и прилепи лице към студения камък, а сърцето му блъскаше в гърдите. Но или бе станало съвсем тъмно, или очите му бяха престанали да виждат. Наоколо имаше само мрак. Запита се дали не е ослепял. Дълбоко си пое дъх.
— Върнете се! Върнете се! — дочу той от мрака над себе си гласа на Сам.
— Не мога — отвърна Фродо. — Не виждам. Не намирам никаква опора. Не мога да мръдна.
— А аз какво да направя, господин Фродо? Какво да направя? — изкрещя Сам, като се привеждаше рисковано навън. Защо не виждаше господарят му? Вярно, тъмно беше, но не чак дотам. Той различаваше Фродо под себе си — мътна, изоставена фигурка, притисната към канарата. Ала далеч, далеч от досега на протегнатата за помощ ръка.