Отново изпращя гръмотевица и се изсипа дъжд. Леденостуден, примесен с градушка, той метна над канарата заслепяващата си пелена.
— Слизам при вас — изкрещя Сам, макар че не би могъл да каже как се надява да помогне с това.
— Не, не! Чакай! — вече по-силно долетя отговорът на Фродо. — Скоро ще се оправя. Вече ми е по-добре. Чакай! Нищо не можеш да направиш без въже.
— Въже! — викна Сам, обезумял от възбуда и облекчение. — Е, ако пък не заслужавам да ме закачат на въже като предупреждение за всички дръвници като мен! Глупак си и глупак ще си останеш во веки веков, Сам Майтапер — честичко ми го казваше Старика, та му стана поговорка. Въже!
— Стига си бърборил! — викна Фродо, който вече се бе опомнил достатъчно, за да се чувства едновременно развеселен и ядосан. — Остави Старика на мира! Да не би да опитваш да си напомниш, че имаш въже в джоба? Ако е тъй, вади го!
— Да, господин Фродо, в раницата ми и прочие. Стотици мили го мъкна, а сега взех, че забравих!
— Щом е тъй, недей да дремеш, ами пусни единия край насам!
Сам бързо смъкна раницата и затършува из нея. Наистина на дъното имаше топ сиво въже, изплетено от жителите на Лориен. Той спусна края към господаря си. Мракът пред очите на Фродо сякаш се разсея, или пък зрението му се възвръщаше. Той забеляза как сивата линия се люшка надолу и му се стори, че излъчва неясно сребристо сияние. Сега, когато сред тъмнината имаше към какво да насочи поглед, главозамайването отслабна. Облегнат с цяла тежест напред, той бързо обви края около кръста си, сетне сграбчи въжето с две ръце.
Сам отстъпи назад и здраво опря нозе в някакъв пън на един-два ярда от ръба. Къде с дърпане, къде с катерене, Фродо стигна догоре и се просна на земята.
Гръмотевиците тътнеха и боботеха в далечината, дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Хобитите пропълзяха назад из клисурата, но и там не намериха подслон. Надолу рукнаха мътни вадички; скоро те се сляха в порой, който плющеше и се пенеше по камъните, преди да бликне над скалата като водосток на огромен покрив.
— Там долу щях да се нагълтам с вода или пък потопът щеше да ме отнесе — каза Фродо. — Какъв късмет, че имаше въже!
— По-голям късмет щеше да е, ако се бях сетил навреме — отвърна Сам. — Може би си спомняте как сложиха въжетата в лодките, преди да потеглим от елфическата страна. Тогава ми хрумна да пъхна едно топче в раницата. Сякаш бе преди години. „Много пъти може да ти помогне в беда“ — казваше ми Халдир или някой друг от онзи народ. И е бил прав.
— Жалко, че не се сетих да взема и аз едно топче — каза Фродо, — но като бързах да напусна Отряда, бях толкова объркан. Ех, ако можеше да ни стигне до долу. Питам се колко ли е дълго въжето ти?
Сам бавно го размота, като отмерваше с ръце:
— Пет, десет, двадесет, тридесет лакти горе-долу.
— Кой би си помислил! — възкликна Фродо.
— А! Кой ли? — каза Сам. — Елфите са чудесен народ. Изглежда тъничко, но е яко, а на допир меко като памук. Отгоре на всичко не заема място и е леко като слънчев лъч. Чудесен народ, не ще и дума!
— Тридесет лакти! — замислено повтори Фродо. — Мисля, че ще стигне. Ако бурята отмине, преди да е паднала нощ, ще опитам отново.
— Дъждът попрестана, но недейте пак да рискувате в тъмното, господин Фродо! — възрази Сам. — И ако сте се опомнили след оня крясък, дето долетя с вятъра, аз още не съм. Звучеше ми като глас на Черен конник… само че горе в небето, ако могат да летят. Мисля, че ще е най-добре да си полегнем нейде из тая пукнатина, додето отмине нощта.
— Аз пък мисля, че нито миг повече, отколкото е нужно, не ще стоя заклещен на този ръб, докато очите на Мрачната страна се взират към блатата — каза Фродо.
С тези думи той стана и се върна към дъното на клисурата. Надникна навън. На изток небето отново се разчистваше. Бурята отмъкваше надалеч изподраните си, мокри поли и ядрото на вихъра разстилаше огромни криле над Емин Муил, към който за момент се бяха насочили мрачните мисли на Саурон. Оттам зави, стовари на Андуинската долина мълнии и градушка, метна сянката си над Минас Тирит с угроза за бъдеща война. Сетне се сниши из планините, събра се на грамадни вихри и бавно се търкулна над Гондор и покрайнините на Рохан, докато най-после конниците, препуснали на Запад през далечните равнини, не съзряха черните му кули да се задават иззад слънцето. Но тук, над пущинака и зловонните блата, отново се разкри тъмносиньото вечерно небе и няколко бледи звезди се показаха като бели дупчици на небосвода над лунния сърп.