— Колко е хубаво пак да виждаш — дълбоко въздъхна Фродо. — Знаеш ли, по едно време си мислех, че съм ослепял. От мълнията или от нещо по-лошо. Нищо не виждах, нищичко, докато не се спусна сивото въже. То сякаш блещукаше.
— В мрака изглежда като посребрено — кимна Сам. — Не бях забелязвал досега, макар че не помня дали изобщо съм го вадил, откакто го прибрах. Но ако ви е припряло да се спускате, господин Фродо, как ще го използвате? Тридесет лакти, или да речем около осемнадесет фатома — тъкмо колкото преценихте и височината на скалата.
Фродо помисли малко.
— Вържи го за онзи пън, Сам! — каза той. — Мисля, че тоя път ще задоволим желанието ти да минеш пръв. Аз ще те спускам и ще трябва само да се отблъскваш от канарата с ръце и крака. Е, ще ми помогнеш, ако намериш опора на някой корниз и ме оставиш да си почина. Като слезеш, ще дойда и аз. Вече съвсем се опомних.
— Много добре — тежко изрече Сам. — Хайде да свършваме по-бързо, щом така трябва!
Той вдигна въжето и го върза за пъна, който стърчеше най-близко до ръба; после омота другия край около кръста си. Неохотно се обърна и за втори път се приготви за спускане.
Ала слизането се оказа далеч не толкова мъчно, колкото бе очаквал. Въжето, изглежда, му вдъхваше кураж, макар че неведнъж затваряше очи, колчем погледнеше надолу, между краката си. На едно опасно място откри, че няма никаква издатина, а скалата е отвесна и дори наклонена навън; подхлъзна се и увисна на сребристото въже. Но Фродо го спускаше бавно и размерено и най-сетне опасността отмина. Най-много се боеше, че въжето може да свърши далеч преди дъното, ала в ръцете на Фродо оставаше още доста, когато Сам стъпи долу и викна нагоре: „Слязох!“ Гласът му долиташе ясно, но Фродо не можеше да го види; сивият елфически плащ се бе слял със здрача.
На Фродо му потрябва повече време, за да го последва. Той бе вързал въжето около кръста си и бе скъсил дължината, та да го задържи, преди да стигне до земята; въпреки това не би искал да рискува да падне, пък и за разлика от Сам не се доверяваше безрезервно на тънката сива нишка. Така или иначе, на две места тя се оказа единствената му опора — по гладката повърхност нямаше къде да се вкопчат дори яките му хобитови пръсти, а площадките бяха далеч една от друга. Но накрая и той стъпи долу.
— Добре! — възкликна. — Успяхме! Изтръгнахме се от Емин Муил! А сега какво ли ни чака, питам се. Може би скоро ще въздишаме с надеждата пак да усетим под нозете си добра, здрава скала.
Но Сам не отговори — взираше се нагоре към канарата.
— Заплеси! — промърмори той. — Глупаци! Хубавото ми въже! Ей го вързано за пъна, а пък ние сме на дъното. По-чудесна стълбичка за онова недоносче, Ам-гъл, не можехме и да оставим. Само дето не сложихме пътепоказател накъде сме тръгнали! Така си и мислех, много хубаво не е на хубаво.
— Ако измислиш как можехме и да използваме въжето, и да го свалим със себе си, можеш да ми прехвърлиш, и „заплеса“, и всяко друго прозвище, получено от Старика — отвърна Фродо. — Ако искаш, качи се да го отвържеш, после скачай!
Сам се почеса по тила.
— Не, нищо не ми хрумва, да прощавате — каза той. — Но не ми харесва да го оставим, и толкоз. — Той дръпна края на въжето и го поразтърси. — Тежко ми е да се разделям с нещо, което съм донесъл от Елфическата страна. А може би сама Галадриел го е изплела. Галадриел — прошепна той, поклащайки скръбно глава. Погледна нагоре и за последен път дръпна въжето, сякаш искаше да се сбогува.
За огромна изненада на двамата хобити, то се откачи. Сам падна и дългите сиви клупове безшумно се плъзнаха върху него.
— Кой върза въжето? — разсмя се Фродо. — Добре, че издържа досега! И като си помисля само, че се отпусках с цяла тежест на твоя възел!
Сам не се смееше.
— Може и да не ме бива за катерене, господин Фродо — оскърбено заяви той, — но поназнайвам нещичко за въжета и възли. Семеен занаят, дето се вика. Ами че дядо ми, а подир него и чичо ми Енди, дето беше най-голям брат на Старика, дълги години имаше въжарска работилница в Теснопол. А пък какъвто възел завързах за оня пън, никой от Графството или откъдето и да е не би могъл да направи по-добър.
— Тогава въжето трябва да се е скъсало, сигурно се е протрило в каменния ръб — каза Фродо.
— Ха на бас, че не е! — още по-оскърбено възрази Сам. Наведе се и огледа краищата. — Не, и това не е. Нито нишка не е мръднала.