— Съжалявам, но тогава трябва да е възелът — каза Фродо.
Сам поклати глава, без да отговори. Замислено прокарваше въжето между пръстите си.
— Мислете каквото си щете, господин Фродо — рече той накрая, — но ми се чини, че въжето дойде само… като го повиках.
Нави го на топче и грижливо го прибра в раницата.
— Че дойде, дойде — съгласи се Фродо, — и това е главното. Но сега трябва да мислим за по-нататък. Нощта скоро ще ни завари. Колко са красиви звездите и луната!
— Ободряват душата, нали? — обади се Сам, загледан нагоре. — Има нещо елфическо в тях. А Луната расте. Не сме го виждали вече една-две нощи в това облачно време. Вече се е захванал доста ярко да свети.
— Да — потвърди Фродо, — но му остават още дни до пълнолуние. Мисля, че не си струва да тръгваме през блатата под светлината на полумесеца.
Сред първите вечерни сенки започна новият етап от пътешествието им. Като повървяха малко, Сам се озърна. Отворът на клисурата тъмнееше като черна резка сред чезнещата канара.
— Радвам се, че смъкнахме въжето — каза той. — Ако не друго, поне оставихме хубава гатанчица за онзи злодей. Нека си изпробва гнусните пляскащи нозе по тия издатини!
Подбираха пътя си настрани от подножието на скалната стена, сред лабиринт от каменни грамади, мокри и хлъзгави след поройния дъжд. Стръмното надолнище продължаваше. Не след дълго стигнаха до дълбока пукнатина, която зейна с внезапна чернота пред краката им. Не беше широка, ала не смееха да я прескочат в здрача. Стори им се, че чуват в дълбините да бълбука вода. Отляво пукнатината завиваше на север към хълмовете и преграждаше пътя им в тази посока поне докато се разсъмнеше.
— Мисля, че ще е по-добре да се върнем на юг покрай стената — каза Сам. — Може да намерим някое закътано местенце, а, току-виж, и пещера.
— Навярно — съгласи се Фродо. — Уморен съм и комай не ще мога тая нощ да се провирам между камънаците, макар да ми се свиди всеки миг. Ех, ако имаше чиста пътека напред — щях да вървя, докато ме държат нозете.
Оказа се, че не е по-лесно да се движат из откосите в подножието на Емин Муил. Сам така и не намери нито закътано местенце, нито пещера за подслон — само голи каменни склонове се зъбеха от канарата, която сега отново се издигаше все по-стръмна и все по-висока. Накрая, съвсем грохнали, те просто се строполиха на земята, на завет под една скала недалеч от подножието на стената. Поседяха, сгушени унило един до друг в студената камениста нощ, докато сънят ги обори, въпреки всичките им усилия да се ободрят. Луната се издигаше ясна и чиста. Мътни бели лъчи огряха лицата на скалите и обляха студената, смръщена каменна стена, превръщайки надвисналия необятен мрак в блед, хладен здрач, изпълнен с черни сенки.
— Добре! — каза Фродо, като се изправи и придърпа плаща около раменете си. — Поспи малко, Сам, вземи и моето одеяло. Аз засега ще се поразходя и ще пазя. — Изведнъж той се вцепени, приведе се, сграбчи Сам за ръката и прошепна: — Какво е това? Гледай, там, на скалата!
Сам погледна и със свистене си пое дъх през зъби.
— Сссс! Стана тя каквато стана. Ам-гъл е! Пепелянки го яли! А пък аз си мислех, че ще го объркаме с нашето спускане! Вижте го! Като гнусен паяк пълзи по стената.
Стената на пропастта изглеждаше отвесна и сякаш полирана под бледите лунни лъчи, а по нея се движеше дребна човешка фигура с разперени тънки ръце и нозе. Може би меките лепкави пръсти намираха пукнатини и опори, които ни един хобит не би успял да забележи и използва, но на зрителите им се стори, че просто пълзи надолу със засмукващи възглавнички като някаква огромна хищна твар от рода на насекомите. Слизаше с главата надолу, сякаш надушваше пътя си. От време на време бавно надигаше глава, извиваше наляво-надясно костелива шия и хобитите зърваха две бледи мъждукащи светлинки — очите му — да премигват за миг срещу луната и сетне бързо да се затварят.
— Мислите ли, че ни вижда?
— Не знам — спокойно отвърна Фродо, — но не ми се вярва. Дори дружески очи трудно забелязват тия елфически плащове — само да отстъпя на няколко крачки, и вече не те виждам в сянката. А съм чувал, че той не обича Слънцето и Луната.
— Тогава защо слиза тъкмо сега?
— Кротко, Сам! Може да ни надушва. А мисля, че има и остър слух като елфите. Навярно е чул гласовете ни. Като бяхме горе, вдигнахме голяма врява; а и допреди минута приказвахме прекалено високо.
— Е, гади ми се вече от него — заяви Сам. — С това последно идване изчерпа търпението ми и ако мога, ще му дам да се разбере. Така или иначе, вече не вярвам да го заблудим.