Като прикри грижливо лице зад сивия си плащ, Сам се прокрадна към канарата.
— Внимателно! — прошепна Фродо, идвайки подир него. — Да не го подплашим! Той е много по-опасен, отколкото изглежда.
Пълзящата черна фигура вече бе преодоляла три четвърти от спускането и висеше на по-малко от петдесет фута над подножието на скалата. Неподвижни като камък, хобитите го наблюдаваха. Изглежда, бе стигнал до опасно място или го тревожеше нещо. Чуха го да подсмърча и от време на време дрезгаво да вдишва през зъби, сякаш кълнеше. Той вдигна глава и, изглежда, се изхрачи. После отново се размърда. Сега вече дочуваха как скърца и свисти гласът му.
— Ах, ссс! Внимавай, безценни мой! Който бърза, далеч не стига! Не сссмеем да рискуваме врата си, нали, безценни? Не, безценни — ам-гъл! — Той отново надигна глава, премига срещу луната и побърза да затвори очи. — Мръсссна, мръсссна треперлива сссветлина… ссс… ссследи ни, безценни… болят очите от нея.
Той продължаваше да слиза и съскането му ставаше все по-остро и по-ясно.
— Къде е сссега, къде е сссега — Безценното ми, Безценното ми? Наше си е то, наше и си го иссскаме. Крадци, крадци, гадни малки крадци. Къде са отмъкнали Безценното ми? Проклети да са! Мразим ги.
— Като го слушам, комай не знае къде сме, нали? — прошепна Сам. — И какво е това Безценно? Да не би да говори за…
— Шт! — изшушна Фродо. — Вече наближава, може да чуе и шепота.
Наистина изведнъж Ам-гъл бе спрял отново и голямата му глава се люшкаше на мършавата шия насам-натам, сякаш се ослушваше. Бледите му очи се открехнаха. Сам се удържа, макар че пръстите му играеха от нетърпение. Изпълнени с гняв и отвращение, очите му се взираха към жалкото създание, което отново взе да напредва, продължавайки да си шепне и съска.
Накрая се озова право над главите им, само на десетина фута от земята. Тук вече нямаше какво да го предпази от падане, защото скалата леко хлътваше навътре и дори Ам-гъл не намираше никаква опора. Той като че опита да се извърти, за да се спусне с краката надолу, но изведнъж нададе дрезгав, свистящ писък и полетя в пропастта. Падайки, обгърна тялото си с ръце и крака като паяк, чиято нишка се е скъсала.
Сам изхвръкна от скривалището като светкавица и с два скока се озова под канарата. Преди Ам-гъл да се надигне, той се стовари върху него. Но откри, че Ам-гъл е костелив орех — дори и сега, изненадан, преди да се е опомнил от падането. Сам още не бе успял да го стисне, а дългите ръце и нозе вече се омотаваха около него, впиха се в китките му и лепкави, меки, но ужасяващо мощни обятия го притиснаха като въжета, които бавно се затягат; влажни, студени пръсти запълзяха към гърлото му. Сетне остри зъби захапаха рамото му. Той успя само да блъсне настрани с кръглата си корава глава право в лицето на грозното същество. Ам-гъл съскаше, храчеше, ала продължаваше да стиска.
Ако Сам нямаше спътник, нещата биха се развили зле. Но Фродо се хвърли напред и измъкна Жилото от ножницата. С лявата си ръка хвана Ам-гъл за рядката права коса, дръпна главата му назад, изпъна дългата му шия и обърна бледите отровни очи към небето.
— Пускай, Ам-гъл! — заповяда той. — Това е Жилото. Вече си го виждал в древни времена. Пускай, или тоя път ще го усетиш! Ще ти прережа гърлото.
Ам-гъл се отпусна и омекна като мокра връв. Сам се изправи, опипвайки рамото си. В очите му тлееше гняв, ала не можеше да си отмъсти — жалкият противник пълзеше по камъните, хленчейки:
— Не ни бийте! Не им давай да ни бият, безценни! Няма да ни бият, нали, мили малки хобитовци? Нищо лошо не замисляхме, а пък те рипат по нас като котараци по горките мишлета, да, да, безценни. А ние сме толкова самотни, ам-гъл. Ние ще сме мили с тях, много мили, ако и те са мили с нас, нали тъй, да, дасссс.
— Е, какво да го правим сега? — запита Сам. — Аз казвам да го вържем, та вече да не се промъква подир нас.
— Ама това ще ни убие, ще ни убие — захленчи Ам-гъл. — Жестоки малки хобитовци. Да ни вържат сред студените корави земи и да ни изоставят, ам-гъл, ам-гъл.
От гърлото му избликнаха бълбукащи ридания.
— Не — каза Фродо. — Ако ще го убиваме, поне да е веднага. Но както е тръгнало, и това не можем да сторим. Горкият клетник! Не ни е сторил зло!
— О, тъй ли било! — възкликна Сам, разтривайки рамото си. — Канеше се във всеки случай, пък и сега се кани, обзалагам се. Планът му е простичък — да ни удуши, докато спим.