— Не споря — каза Фродо. — Но замислите са едно…
Той помълча, потънал в размисъл. Ам-гъл лежеше неподвижно, но спря да хленчи. Сам се бе надвесил над него.
И тогава Фродо сякаш чу съвършено ясно, макар и отдалече, гласовете на миналото:
Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!
Жалост? Да, жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда.
Не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл. Смърт заслужава.
Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да раздаваш смърт в името на правосъдието, зад което криеш собствения си страх. И най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.
— Много добре — високо отвърна той, отпускайки меча. — Но аз продължавам да се боя. И все пак, както виждаш, не ще докосна това създание. Защото сега го видях и изпитвам жалост.
Сам удивено се взираше в господаря си, който сякаш разговаряше с невидим събеседник. Ам-гъл надигна глава.
— Да, клетници сме, безценни — изстена той. — Окаяни нещастници! Хобитите няма да ни убият, милите хобити.
— Не, няма — каза Фродо. — Но няма и да те пуснем. Цял си пропит от злини и пороци, Ам-гъл. Просто ще трябва да дойдеш с нас, за да те държим под око. Но си длъжен да ни помагаш, ако можеш. Добрина за добрина.
— Да, да, исстина е — отвърна Ам-гъл и седна. — Милите хобити! Ще дойдем с тях. Ще им намерим сигурни пътечки в мрака, да, ще намерим. И накъде ли отиват из тия студени, корави земи, питаме се ние, да, питаме се.
Той надигна поглед към тях и за секунда в бледите мигащи очи проблесна неясният пламък на лукавство и алчност.
Сам се чумереше насреща му и хапеше устни; ала сякаш усещаше, че някакво странно настроение е обхванало господаря му и че въпросът не подлежи на обсъждане. И все пак отговорът на Фродо го смая.
Фродо се взря право в очите на Ам-гъл; те подплашено се стрелнаха настрани.
— Добре го знаеш или поне се досещаш, Смеагол — тихо и сурово промълви той. — Отиваме в Мордор, разбира се. А вярвам, че познаваш пътя натам.
— Ах, ссс! — отвърна Ам-гъл, притискайки ушите си с длани, сякаш подобна откровеност и ясно изреченото име му причиняваха болка. — Досещахме се, да, досещахме се — зашепна той — и не искахме да ходят натам, нали? Не, безценни, не тия мили хобити. Пепел, пепел и прах, и жажда има там; и ями, ями, ями и орки, хиляди оркища. Милите хобити не бива да ходят на… ссс… такива места.
— Значи си бил там? — настоя Фродо. — И пак те влече нататък, нали?
— Дассс. Дассс. Не! — изпищя Ам-гъл. — Веднъж само, случайно беше, нали, безценни? Да, случайно. Но вече няма да се върнем, не, не! — Сетне изведнъж гласът и езикът му се промениха и той гърлено зарида и заговори, но не на тях. — Оставете ги на мира, ам-гъл! Боли ме. О, горките ми ръце, ам-гъл! Аз, ние, аз не искам да се връщам. Не мога да го намеря. Уморих се. Аз, ние не можем да го намерим, ам-гъл, ам-гъл, не, никъде. Те вечно са будни. Джуджета, хора и елфи, страшни елфи със сияйни очи. Не мога да го намеря. Ах! — Той се изправи, сви дългата си ръка и размаха към Изтока мършав, костелив юмрук. — Няма пък! Не заради теб! — викна той и пак се просна на земята, после застена, забил лице в калта. — Ам-гъл, ам-гъл. Не ни гледай! Махай се! Върви да спиш!
— Той не ще се махне, нито ще заспи по твоя команда, Смеагол — каза Фродо. — Но ако наистина искаш да се отървеш от него, трябва да ми помогнеш. А това за съжаление значи, че ще трябва да ни намериш път към него. Но не си длъжен да идваш до края, само до входа на земите му.
Ам-гъл отново го изгледа с присвити очи.
— Онзи е там, оттатък — изкряска той. — Все там стои. Орките ще ви отведат. Лесно се намират орки на изток от Реката. Не питай Смеагол. Беден, беден Смеагол, откога е на път. Взеха му Безценното и то се загуби завинаги.
— Може пък да го намерим, ако дойдеш с нас — каза Фродо.
— Не, не, никога! Той си изгуби Безценното — отвърна Ам-гъл.
— Стани! — заповяда Фродо.
Ам-гъл се изправи и отстъпи към скалата.
— Слушай сега! — каза Фродо. — Кога ти е по-лесно да дириш пътека, денем или нощем? Уморени сме, но ако предпочиташ нощта, потегляме още тази вечер.
— От големите блескавища ни болят очите, да, да — захленчи Ам-гъл. — Не под Бялото лице, не още. То скоро ще си иде зад хълмовете, дассс. Първо си починете малко, мили хобити!