— Тогава сядай и не мърдай! — каза Фродо.
Хобитите седнаха от двете му страни с изпружени нозе и облегнаха гърбове на каменната стена. Нямаха нужда от уговорка — знаеха, че не бива да задрямват нито за миг. Луната бавно залезе. Откъм хълмовете се спуснаха сенки и всичко пред тях потъна в мрак. Ярки звезди изпълниха небосвода. Никой не помръдваше. Ам-гъл седеше със свити крака, опрял брадичката на коленете си, притиснал към земята пети и длани. Бе затворил очи, ала изглеждаше напрегнат, сякаш размишляваше или се ослушваше.
Фродо хвърли поглед към Сам. Спогледаха се и безмълвно се споразумяха. Отпуснаха се с отметнати глави и привидно затворени очи. Тихото им дишане скоро стана равномерно. Ръцете на Ам-гъл потръпнаха. Главата му едва доловимо помръдна наляво, надясно и едното око се открехна, след него и другото. Хобитите, изглежда, не усещаха нищо.
Ненадейно Ам-гъл рипна към мрака с поразителна ловкост и бързина, сякаш бе скакалец или жаба. Но тъкмо това чакаха Фродо и Сам. Още преди да бе направил две крачки след скока, Сам го догони. Фродо дотърча, сграбчи го за краката и го повали.
— Комай въжето пак ще ни свърши работа, Сам — каза той.
Сам измъкна въжето и изръмжа:
— Накъде се беше запътил из студените корави земи, господин Ам-гъл? Питаме се, аха, питаме се. Да намериш някои от своите приятели, орките, обзалагам се. Гнусна, коварна твар. На това въже мястото му е около врата ти, ама по-стегнато.
Ам-гъл лежеше неподвижно, без да опитва нови трикове. Не отговори на Сам, ала го стрелна с отровен поглед.
— Просто трябва да го държим с нещо — каза Фродо. — Искаме да върви, тъй че няма смисъл да му връзваме краката… или ръцете, той комай и с тях ходи. Вържи единия край за глезена му и здраво стискай другия.
Той застана над Ам-гъл, докато Сам затягаше възела. Резултатът ги изненада и двамата. Ам-гъл нададе остър, пронизващ и ужасяващ писък. Сгърчи се и опита да сведе уста до глезена си, за да захапе въжето. Продължаваше да пищи.
Накрая Фродо се убеди, че наистина го боли; ала не можеше да е от възела. Огледа го и видя, че не е прекалено стегнат, дори малко хлабав. Сам се оказваше по-кротък от приказките си.
— Какво ти става? — запита Фродо. — Щом опитваш да бягаш, трябва да те вържем; но не искаме да ти причиним болка.
— То ни боли, боли ни — изсъска Ам-гъл. — То смразява, хапе! Елфи са го плели, проклети да са! Мръсни жестоки хобити! Затова се мъчим да избягаме, разбира се, затова, безценни. Познахме ги, че са жестоки хобити. Те ходят при елфите, страшни елфи със сияйни очи. Махайте го от нас! Боли ни!
— Не, няма да го махна, освен ако… — Фродо замислено помълча. — Освен ако имаш обещание, на което мога да вярвам.
— Ще се закълнем да правим каквото поиска, да, да — отвърна Ам-гъл, продължавайки да се криви и да стиска глезена си. — Боли ни.
— Ще се закълнеш? — повтори Фродо.
— Смеагол — ненадейно ясно изрече Ам-гъл, като разтвори широко очи и със странно сияние в тях се взря към Фродо. — Смеагол ще се закълне в Безценното.
Фродо се изправи и Сам отново се изненада от словата и суровия му глас.
— В Безценното? Как смееш? Помисли си! Единствен Пръстен ги владее и в тъмнина ще ги обвие. Ще се обвържеш ли с подобен обет, Смеагол? Той ще те стегне здраво. Ала е по-коварен от теб. Може да изопачи думите ти. Пази се!
Ам-гъл се сви.
— В Безценното, в Безценното! — повтори той.
— И какво ще се закълнеш? — запита Фродо.
— Да бъда много добър — отвърна Ам-гъл. После пропълзя към нозете на Фродо, сгърчи се пред него и дрезгаво зашепна; по тялото му пробягаха тръпки, сякаш страхът от тия слова разтърсваше и костите му. — Смеагол ще се закълне никога, никога да не позволи Онзи да го вземе. Никога! Смеагол ще го спаси. Но трябва да се закълне с ръка върху Безценното.
— Не! Не с ръка върху него — каза Фродо, като го гледаше строго и жалостиво. — Ти само искаш да го видиш и да го докоснеш, ако ти се удаде, макар да знаеш, че това ще те подлуди. Не върху него. Закълни се в него, ако искаш. Защото знаеш къде е. Да, знаеш, Смеагол. То е пред теб.
За миг на Сам му се стори, че неговият господар е израснал, а Ам-гъл се е смалил: висока непреклонна сянка, могъщ владетел, прикрил великолепието си под сив облак, а в нозете му — дребно сумтящо псе. И все пак не бяха толкова чужди, имаха нещо общо — всеки можеше да разбере мислите на другия. Ам-гъл се надигна и взе да се умилква около коленете на Фродо, да го опипва.