Властелинът на пръстените

— Долу, долу! — каза Фродо. — Сега изречи обета си!

— Обещаваме, да, аз обещавам! — възкликна Ам-гъл. — Ще служа на господаря на Безценното. Добър господар, добър Смеагол, ам-гъл, ам-гъл.

Изведнъж той отново се разплака и захапа глезена си.

— Махни въжето, Сам! — каза Фродо.

Сам неохотно се подчини. Тутакси Ам-гъл се изправи и заподскача наоколо като бито псе, погалено най-сетне от господаря. От този миг той се промени за известно време. Вече по-рядко съскаше и хленчеше, обръщаше се право към спътниците си, а не към безценната си особа. Когато пристъпваха към него или правеха рязко движение, той се свиваше сепнато и се дърпаше от допира на елфическите плащове, ала бе дружелюбен и трогателно копнееше да им се понрави. Кискаше се и подрипваше, щом чуеше шега или просто добра дума от Фродо, ридаеше, колчем Фродо го смъмреше. Сам избягваше да му говори каквото и да било. Сега го подозираше още по-силно отпреди и ако изобщо бе възможно, новият Ам-гъл, Смеагол, му бе станал още по-противен.

— Е, Ам-гъл или както там ще те наричаме тепърва — рече той, — време е да се размърдаш! Луната залезе и нощта напредва. Трябва да тръгваме.

— Да, да — заподскача Ам-гъл. — На път да вървим! Има само един път от северния до южния край. Аз го открих, да-да. Орките не го използват, орките не го знаят. Орките не пресичат Блатата, те обикалят много-много мили. Какъв късмет, че дойдохте насам. Какъв късмет, че намерихме Смеагол, да. Следвайте Смеагол!

Той направи няколко крачки и се озърна въпросително като куче, което ги кани на разходка.

— Чакай малко, Ам-гъл! — викна Сам. — Няма да избързваш напред! Ще те следвам по петите и въжето ми е подръка.

— Не, не! — рече Ам-гъл. — Смеагол обеща.

И те потеглиха на път в глухата нощ, под острите, ясни звезди. Отначало Ам-гъл ги поведе обратно на север по пътя, който бяха минали; после кривна надясно, настрани от стръмните канари на Емин Муил, по неравното каменисто надолнище към необятните мочурища. Пътниците изчезнаха в сенките бързо и безшумно. Мрак и тишина се възцариха над дългите левги пущинак пред портите на Мордор.

Глава 2 Път през блатата

Ам-гъл се движеше бързо, изпънал шия напред, и често пролазваше на четири крака. Фродо и Сам едва смогваха да го догонят; но той, изглежда, вече и не мислеше за бягство — щом изоставаха, спираше да ги изчака. След известно време ги доведе до ръба на тясното дере, което ги бе спряло преди; ала сега бяха настрани от хълмовете.

— Ето го! — провикна се той. — Прикрит път надолу, да. Сега по него ще вървим — напред, напред, хей натам. — Той посочи на югоизток, към Блатата. До ноздрите им долетя воня, тежка и гнусна дори сред прохладния нощен въздух.

Ам-гъл затърча напред-назад покрай ръба и накрая ги повика:

— Насам! Тук можем да слезем. Някога Смеагол мина по тоя път, аз минах по тоя път — криех се от орките.

Той ги поведе и хобитите се спуснаха подир него в мрака. Не бе трудно, защото тук пукнатината беше дълбока само петдесетина фута, а широка около десет. По дъното струеше вода — всъщност това бе руслото на една от безбройните рекички, които бликаха от хълмовете, за да се влеят в застоялите езерца и блата по-надолу. Ам-гъл зави надясно, приблизително в южна посока, и зашляпа с нозе из плиткия каменист поток. Изглежда, му доставяше огромно удоволствие да усеща водата и той тихичко се смееше, дори от време на време грачеше нещо като песен:

Твърдите полета хапят ни ръцете, глозгат ни краката. Каменни камари — те са кости стари, няма им месата. Но поток и локва най-чудесно пльоква, гали ни краката! А сега що щем?…

— Ха-ха! Що ще той? — възкликна Ам-гъл и се озърна към хобитите. — Ще ви кажем — изграчи той. — Позна го едно време, Торбинс го позна.

Очите му заблещукаха и в мрака тия светлинки се сториха на Сам не твърде приятни.

То без дъх живее; хладно леденее; и без жажда пие, в ризница се крие. Смърт му е земята, островчето смята за баир висок; бистрия поток смята за ветрец. Гладък хубавец! Ех, че радост рядка! А сега що щем? Рибка да ядем, сочничка и сладка!

Тия думи само още по-настоятелно напомниха на Сам въпроса, който го мъчеше, откакто бе разбрал, че господарят му ще вземе Ам-гъл за водач: въпроса за храната. Не му и минаваше през ума, че господарят може да е помислил за това, ала предполагаше, че Ам-гъл не е забравил. Всъщност с какво се бе подкрепял през дългото самотно скиталчество? „Лоша работа — помисли си Сам. — Съвсем е изпосталял. Не е толкоз придирчив, че ако няма риба, да не опита хобитовото месо. Само да му паднем както спинкаме. Е, тая няма да я бъде — ще си има работа със Сам Майтапер.“