Дълго се препъваха из мрачното, криволичещо дере — поне така го усещаха морните нозе на Фродо и Сам. Пукнатината зави на изток, и постепенно взе да става по-широка и плитка. Накрая небето над тях просветля от първите утринни лъчи. Ам-гъл не проявяваше признаци на умора, ала сега се огледа нагоре и спря.
— Денят наближава — прошепна той, сякаш Денят бе нещо, което може да го подслуша и да връхлети отгоре му. — Смеагол ще стои тук… аз ще стоя тук и Жълтото лице няма да ме види.
— Бихме се радвали да видим Слънцето — каза Фродо, — но ще останем тук; вече сме тъй морни, че не можем да продължим.
— Не сте мъдри вие, щом се радвате на Жълтото лице — възрази Ам-гъл. — То ви издава. Милите умни хобити стоят със Смеагол. Орки и други гнусотии скитосват наоколо. Те виждат надалеч. Стойте и се крийте с мен!
Тримата се настаниха да починат под скалната стена на дерето. Тук тя вече едва надхвърляше човешки ръст и в подножието й имаше широки и сухи каменни площадки; водата течеше по канал от другата страна. Ам-гъл взе да шляпа и тършува из потока.
— Трябва да похапнем — каза Фродо. — Гладен ли си, Смеагол? Съвсем малко ни е останало, но ще ти отделим каквото можем.
При думата „гладен“ в бледите очи на Ам-гъл пламна зелена светлина и те сякаш изхвръкнаха пред болнавото, мършаво лице. За миг се завърнаха предишните му, ам-гълски обичаи.
— Изпосссталяхме, да, изпосссталяхме, безценни — избъбри той. — Какво ядат те? Имат ли сссладки рибки?
Езикът му провисна през острите жълти зъби и облиза безцветните устни.
— Не, нямаме риба — отвърна Фродо. — Имаме само това — той му подаде питка лембас — и вода, ако тукашната вода е добра за пиене.
— Да, да, сссладка вода — възкликна Ам-гъл. — Пийте, пийте докато може! Но какво имат те, безценни? Става ли за дъвкане? Вкусно ли е?
Фродо отчупи къшей от питката и я подаде заедно с обвивката от листа. Ам-гъл подуши листото и лицето му се измени — по него пробягаха тръпки на отвращение и следи от прежната злоба.
— Смеагол надушва! — рече той. — Листа от елфическата страна, пфу! Вонят. Той се изкатери по ония дървета и после не можеше да отмие вонята от ръцете си, хубавичките ми ръце.
Като захвърли листото, той захапа къшея лембас. Веднага го изплю и се разтърси от кашлица.
— Ах! Не! — запелтечи той, пръскайки слюнки. — Искате да задавите горкия Смеагол. Прах и пепел, не може той да яде това. Ще трябва да пукне от глад. Но Смеагол не се плаши. Ще гладува. Не може да яде хобитова храна. Ще гладува. Горкият мършав Смеагол!
— Съжалявам, но не мога да ти помогна — каза Фродо. — Мисля, че ако се постараеш, тая храна ще ти се отрази добре. Ала може би не ти е по силите и да опиташ, поне засега.
Хобитите мълчаливо гризяха лембас. Сам си помисли, че вкусът отдавна не му се е струвал толкова приятен — държанието на Ам-гъл сякаш подслаждаше елфическите питки. Но не можеше да се отпусне. Ам-гъл дебнеше всяко залче от дланта до устата като гладно куче край богата трапеза. Едва когато свършиха и се приготвиха за почивка, той явно се убеди, че не крият лакомства, които би могъл да сподели. Тогава седна на няколко крачки встрани и захленчи.
— Отваряйте си очите — прошепна Сам на Фродо, без особено да снишава глас; всъщност не го интересуваше дали Ам-гъл чува, или не. — Ще трябва да поспим, но не едновременно, докато наоколо се мотае този гладен негодник. Каквото и да обещава, бил той Ам-гъл или Смеагол, не вярвам да промени нрава си. Вие спете, господин Фродо, а аз ще ви събудя, като вземат да ми се затварят очите. Додето той е на свобода, ще се редуваме както по-рано.
— Може би си прав, Сам — отвърна Фродо на висок глас. — Той наистина се е променил, ала още не знам как и доколко. Но честно казано, не мисля, че трябва да се боим… поне засега. Бди, щом си решил. Остави ме да дремна два часа, не повече, после ме събуди.
Фродо беше толкова изтощен, че едва изрекъл тези думи, главата му клюмна на гърдите и той заспа. Ам-гъл, изглежда, вече не се боеше от нищо. Бързо се сгуши и невъзмутимо задряма. Скоро дъхът му тихичко засъска през стиснатите зъби. Лежеше неподвижно като камък. От страх да не задреме, като слуша дъха на двамата си спътници, Сам се изправи и лекичко сръга Ам-гъл. Съществото трепна и разпери ръце, сетне отново се отпусна. Сам се приведе към ухото му и прошепна: „сссладка рибка“, но не получи отговор; Ам-гъл дишаше все тъй равномерно.