Сам се почеса по тила.
— Комай наистина спи — промърмори той. — И ако бях като него, вече нямаше да се събуди.
Той отпъди налетелите мисли за меч и въже, после се върна и седна до господаря си.
Когато се събуди, небето беше мътно, по-здрачно, отколкото по време на закуската. Сам рипна на крака. Чувстваше се отпочинал и гладен и това най-вече му подсказа, че е проспал целия ден — поне девет часа. Проснат на една страна, Фродо продължаваше да спи. Ам-гъл не се виждаше никъде. В главата на Сам изплуваха разни оскърбителни прозвища, извлечени от необятната бащина словесна съкровищница; сетне му хрумна, че господарят е бил прав — засега нямаше от какво да се пазят. Във всеки случай и двамата бяха живи, с невредими гърла.
— Горката отрепка! — изрече той с леко угризение. — Чудя се къде ли е отишъл!
— Не е далеч, не е далеч! — обади се един глас отгоре. Той вдигна очи и съзря голямата глава и широките уши на Ам-гъл на фона на вечерното небе.
— Хей, какво правиш там? — викна Сам. Щом зърна тая фигура, подозренията му тутакси се възвърнаха.
— Смеагол е гладен — отвърна Ам-гъл. — Скоро ще се върне.
— Връщай се веднага! — кресна Сам. — Хей! Връщай се!
Но Ам-гъл бе изчезнал.
От крясъка на Сам Фродо се събуди и седна, разтривайки очи.
— Здрасти! — каза той. — Наред ли е всичко? Колко е часът?
— Не знам — отвърна Сам. — Подир залез, предполагам. А пък онзи избяга. Казва, че бил гладен.
— Не се тревожи! Гладен приказки не слуша. Но ще видиш, че ще се върне. Засега обещанието го държи. А и за нищо на света не би напуснал Безценното си.
Фродо се зарадва, когато узна, че с часове са спали непробудно, а Ам-гъл — прегладнял! — свободно е бродил наоколо.
— Недей да си припомняш ругатните на Старика — каза той. — Ти беше грохнал и всичко стана за добро — сега и двамата си починахме. Тежък път ни чака, най-страшният от всички пътища.
— Ами храната? — обади се Сам. — Докога ще я караме така? Какво ще правим, като свърши? Тия питки са вълшебни, вливат сили в нозете, ама, дето се вика, не пълнят корема — поне аз така го усещам, да ме прощават ония, дето са ги пекли. Както и да ги дъвчем всеки ден, а пък нови няма отде да вземем. По моя сметка ще ни стигнат, да речем, за към три седмици, и то ако стягаме коланите и не даваме воля на зъбите, тъй да знаете. Много си угаждахме напоследък.
— Не знам колко ни остава… до края — каза Фродо. — Ужасно се забавихме из хълмовете. Но слушай, Самознай Майтапер, скъпи мой хобит… слушай, Сам, най-скъп от хобитите, другар над другарите… смятам, че не бива да мислим какво ще се случи по-нататък. Да свършим работата, както казваш — но можем ли изобщо да се надяваме на това? И ако да, кой знае какво ще ни сполети? Ами ако Единственият полети в Огъня, а ние сме наблизо? Питам те, Сам, вярваш ли, че някога може пак да ни потрябва хляб? Аз не. Можем само едно — да придумаме някак нозете си да ни отведат до Съдбовната планина. Но вече ми се струва, че и това не ми е по силите.
Сам кимна безмълвно. Стисна ръката на господаря си и се приведе над нея. Не я целуна, ала сълзите му капнаха върху нея. После се извърна, избърса носа си с ръкав и тромаво закрачи насам-натам, като се мъчеше да подсвирква и повтаряше час по час: „Къде се затри пустата му твар?“
Не след дълго Ам-гъл се завърна; стъпваше толкова тихичко, че го чуха едва когато изникна пред тях. Пръстите и лицето му бяха оплескани с черна кал. Все още дъвчеше и се лигавеше. Не запитаха какво е ял, не искаха и да си помислят.
„Бръмбари, червеи или нещо лигаво, измъкнато от дупките — рече си Сам. — Брр! Гнусна твар; окаян несретник!“
Ам-гъл не им каза нищо, докато не се нагълта с вода и не изми лицето си в потока. После се изкачи към тях и се облиза.
— Сега е по-добре — каза той. — Починахме ли си? Готови ли сме да продължим? Милите хобити, прекрасно спят. Вярват ли вече на Смеагол? Много, много добре.
Новият преход бе почти като предишния. Продължаваха напред, а дерето ставаше все по-плитко и наклонът му намаляваше. Дъното не бе тъй каменисто, появи се пръст и склоновете постепенно се превърнаха в обикновени брегове. Реката взе да се вие и лъкатуши. Нощта наближи към края си, но облаци бяха забулили луната и пътниците усетиха идващия ден само по бавно прииждащата дрезгавина.