В мразовития утринен час стигнаха края на потока. Бреговете се превърнаха в могили, обрасли с мъх. Течението бълбукаше над последния праг от разнебитен камък и се губеше в кафявото блато. Не сещаха вятър, но сухите тръстики наоколо съскаха и пукаха.
Безкрайни мочурища и блата се простираха отпред и от двете им страни и се губеха на юг и на изток сред мътния полумрак. Изпарения се виеха и плуваха над черни смрадливи локви. Задушливата им воня изпълваше неподвижния въздух. В далечината, почти право на юг, се извисяваха планинските стени на Мордор — сякаш черна ивица от назъбени облаци надвисваше над коварно, мъгливо море.
Сега хобитите бяха изцяло в ръцете на Ам-гъл. Те не знаеха, а и не можеха да се досетят в мътния здрач, че всъщност са досами северния край на Блатата, които се разливаха главно на юг. Ако познаваха местността, биха могли с цената на нова отсрочка да се върнат малко назад и като завият на изток, да заобиколят по каменистите пътеки към голата равнина Дагорлад — някогашното бойно поле пред вратите на Мордор. Не че имаше кой знае каква надежда по този път. Сред скалистата равнина нямаше прикритие, а я пресичаха шосетата на орките и ратниците на Врага. Дори елфическите плащове не биха ги потулили там.
— Какъв път ще поемем сега, Смеагол? — запита Фродо. — Трябва ли да пресечем тия зловонни мочурища?
— Няма нужда, никаква нужда — каза Ам-гъл. — Стига да искат, хобитите могат бързичко да стигнат черните планини и да видят Оногова. Мъничко назад, мъничко настрани — костеливата му ръка се люшна на североизток — и по хладните корави пътища ще стигнете чак до портите на Неговата страна. Мнозина от Неговия народ ще са там, те чакат гости и с велика радост ще ви отмъкнат право при Него. О, да. Окото му неспирно бди над онзи път. То хвана и Смеагол там, много-много отдавна. — Ам-гъл потрепера. — Но оттогава Смеагол си отваря очите на четири, да, да — отварях си очите на четири оттогава, а и носът ми не дремеше, и нозете. Знам други пътища. По-трудни, не тъй бързи, но по-добри, ако не искаме Онзи да ни види. Следвайте Смеагол! Той може да ви преведе през блатата, през мъглите, милите гъсти мъгли. Следвайте Смеагол много предпазливо и можете да минете дълъг път, много дълъг път, преди Онзи да ви хване, да, може би.
Вече бе настъпило безветрено, навъсено утро и блатните изпарения се струпаха на тежки камари. Нито лъч не пронизваше ниските облаци и, изглежда, Ам-гъл държеше незабавно да продължат пътешествието. И тъй, след кратка почивка тримата отново потеглиха и скоро се изгубиха сред сенчест безмълвен свят, откъснати от всички околни земи — не виждаха нито хълмовете, които бяха напуснали, нито планините, към които се стремяха. Крачеха бавно, в колона: Ам-гъл, Сам, Фродо.
От тримата Фродо изглеждаше най-изморен и честичко изоставаше, колкото и бавно да вървяха. Скоро хобитите откриха, че онова, което изглеждаше отдалече като едно безкрайно мочурище, всъщност е безкраен лабиринт от блата, тресавища и лъкатушни полузатлачени потоци. Опитни очи и нозе можеха да подберат сред тях криволичещи пътеки. Ам-гъл несъмнено имаше нужния опит и се налагаше да го използва докрай. Главата му непрестанно се въртеше на дългата шия насам-натам, той душеше и все си мърмореше нещо. Понякога вдигаше ръка, за да ги спре, избързваше малко напред, приклякаше, опипваше терена с длани и ходила или просто се ослушваше с ухо до земята.
Морен безрадостен край. Студената, лепкава зима още се вкопчваше в тия запустели земи. Единствената зеленина бе налепът от болнава растителност по черната мазна повърхност на злокобните води. Сухи треви и прогнили тръстики се надигаха из мъглите като парцаливи сенки на отдавна забравени лета.
С напредването на деня стана малко по-светло и мъглите се повдигнаха, оредяха и станаха по-прозрачни. Далече над тлена и изпаренията на света Слънцето възвисяваше златното си сияние сред необятни ведри зали с под от ослепителна пяна, ала само мимолетният й призрак се виждаше тук долу — мътен, блед, без цвят и топлина. Но дори от този неясен намек за нейното присъствие Ам-гъл се чумереше и трепереше. Той прекъсна похода и тримата клекнаха да си починат като подгонени животинки в покрайнините на един кафяв тръстиков гъсталак. Тук царуваше плътна тишина, едва нарушавана от неясния трепет на раздърпани пухести връхчета и прекършени стъбла, полюшвани от недоловим за пътниците полъх.