— Но това е било преди цяла епоха — каза Сам. — Невъзможно е Мъртвите наистина да са тук! Това е някаква дяволия, измайсторена в Мрачната страна, нали?
— Кой знае? Смеагол не знае — отвърна Ам-гъл. — Не можеш да ги стигнеш, не можеш да ги пипнеш. Ние опитахме веднъж, да, безценни. Аз опитах веднъж, но не можеш да ги стигнеш. Само фигури за гледане, може би, не за пипане. Не, безценни! Всички са мъртви.
Сам мрачно го изгледа и отново потръпна — стори му се, че се досеща защо Ам-гъл е опитвал да ги пипне.
— Е, аз не искам да ги виждам — каза той. — Никога вече! Не можем ли да продължим, та да се махнем оттук?
— Да, да — съгласи се Ам-гъл. — Но бавно, много бавно. Много предпазливо! Инак хобитите отиват долу при мъртвите да палнат мънички свещици. Следвайте Смеагол! Не гледайте светлинките!
Той пропълзя надясно да търси пътека около блатото. Прегърбени, хобитите го следваха плътно и често си помагаха с ръце досущ като него. „Ако продължим така, скоро ще станем три чудесни Ам-гълчета в редичка“ — помисли Сам.
Най-сетне стигнаха до края на черното блато и го пресякоха с много рискове, пълзейки и подскачайки между стърчащите над тинята туфи. Често нагазваха или падаха с протегнати ръце в зловонната клоака, докато се оплескаха до шия в тиня и гнилоч и всеки усещаше вонята на останалите.
Накрая, късно през нощта, отново достигнаха твърда земя. Ам-гъл съскаше и си шепнеше нещо, но явно бе доволен — изглежда, по някакъв загадъчен начин, обединил осезание, нюх и тайнствени спомени за фигурките в мрака, сега знаеше къде е излязъл и какъв път го чака.
— Напред! — каза той. — Мили хобити! Юначни хобити! Много, много изморени, разбира се; и ние сме тъй, безценни, всички сме тъй. Но трябва да отведем господаря надалеч от лошите светлини, да, да, трябва.
С тия думи Ам-гъл отново потегли, почти затича по дълга пътека сред високите тръстики и хобитите се запрепъваха подир него, доколкото им позволяваха силите. Но след малко той спря и подозрително задуши, съскайки, сякаш нещо пак го тревожеше или дразнеше.
— Какво има? — изръмжа Сам, който бе изтълкувал погрешно това поведение. — Каква полза да душиш? Запушвам си носа и вонята пак може да ме повали. И ти вониш, и господарят вони, цялото това място вони.
— Да, да, и Сам вони! — отвърна Ам-гъл. — Горкият Смеагол усеща, но добрият Смеагол търпи. Помага на милия господар. Но това не е важно. Въздухът се раздвижва, задава се промяна. Смеагол се чуди какво ли е това; Смеагол е нещастен.
Той пак пое напред, но безпокойството му растеше; от време на време се изправяше в цял ръст и проточваше шия ту на изток, ту на юг. Отначало хобитите нито чуваха, нито усещаха какво го тревожи. Сетне тримата изведнъж спряха вцепенени и се ослушаха. На Фродо и Сам им се стори, че дочуват в далечината протяжен стенещ крясък, пронизващо тънък и жесток. Потръпнаха. В същия миг усетиха раздвижването на въздуха; стана много студено. Стояха, напрегнали слух, и нейде като че забуча вятър. Мъгливите светлинки примигаха, избледняха и изгаснаха.
Ам-гъл не помръдваше. Само стоеше разтреперан и си бъбреше нещо, докато съскащ, ръмжащ вихър не ги връхлетя откъм блатата. Нощта се разреди, стана достатъчно светло, за да виждат или поне да зърнат как безформени ивици мъгла се вият и премятат, изтъркалват се отгоре и отминават. Като вдигнаха очи, забелязаха, че облаците се разкъсват на парцали; сетне високо на юг заблестя луната, възседнала летящите тъмни грамади.
Гледката облекчи за малко душите на хобитите, но Ам-гъл се захлупи по очи с неясни проклятия към Бялото лице. Фродо и Сам гледаха небето, дълбоко дишаха освежения въздух и изведнъж го видяха да се задава — откъм прокълнатите хълмове долиташе облаче; черна сянка, пусната от Мордор, огромен и зловещ крилат силует. Той се плъзна пред луната, изпреварвайки вятъра в страховития си бяг, и с мъртвешки трясък отмина на запад.
Обезумели, хобитите паднаха и запълзяха по студената земя. Но сянката на ужаса възви и се завърна, този път по-ниско, право над тях, помитайки блатните изпарения с призрачните си криле. После отмина, отлетя назад към Мордор със скоростта на Сауроновия гняв; а подир него вятърът изрева и заглъхна, изоставяйки голите и пусти Мъртви блата. Докъдето стигаше поглед, чак до далечната заплаха на планините, колебливата лунна светлина изпъстри разголения пущинак.
Фродо и Сам се надигнаха, разтривайки очи като деца, които се събуждат от кошмар и откриват, че познатата тиха нощ още забулва света. Но Ам-гъл лежеше на земята като зашеметен. С мъка го надигнаха, ала той дълго не посмя да изправи глава — лежеше на колене и лакти, прикрил тила си с широките си плоски длани.