— Призраци! — виеше той. — Крилати призраци! Безценното им е господар. Те виждат всичко, всичко. Нищо не остава скрито. Проклето да е Бялото лице! И те му казват всичко. Той вижда. Той знае. Ах, ам-гъл, ам-гъл, ам-гъл!
Едва когато луната залезе на запад зад далечния Тол Брандир, той успя да се надигне и да се раздвижи.
От този момент нататък Сам като че отново усети промяна у Ам-гъл. Той все по-често се умилкваше и натрапваше дружелюбието си, но понякога Сам засичаше странен израз в очите му, особено когато гледаше Фродо; постепенно се завръщаше и предишният му език. Впрочем Сам имаше и друга, все по-голяма грижа. Фродо изглеждаше изморен до пълно изтощение. Не казваше нищо, всъщност почти не обелваше дума; не се оплакваше, но крачеше, като че го потискаше безмерно растящ товар, креташе все по-бавно и по-бавно, тъй че Сам често трябваше да моли Ам-гъл да почака, та да не изоставят господаря.
И наистина с всяка стъпка към портите на Мордор Фродо усещаше как Пръстенът тегне все по-силно на верижката около шията му. Вече го чувстваше като истински товар, който го дърпа към земята. Но още повече го тревожеше Окото — тази дума използваше в мислите си. Не само Пръстенът го караше да се отпуска и натежава. Окото — това растящо ужасно усещане за враждебната воля, която се бори с цялата си огромна мощ да проникне през сенките на облаците, през земя и плът, за да го види, да го прикове гол и неподвижен под смъртоносния си взор. Колко тънки, колко крехки и тънки бяха вече завесите, които все още го удържаха. Фродо знаеше точно къде е сега сърцето и обиталището на тази воля — усещаше го както би усетил със затворени очи откъде грее слънцето. Крачеше с лице натам и могъщата воля блъскаше в челото му.
Ам-гъл навярно усещаше нещо подобно. Но хобитите не можеха да се досетят какво изпитва злочестата му душа между натиска на Окото, страстта към Пръстена, който бе тъй близо, и раболепното обещание, дадено най-вече от страх пред хладната стомана. Сам се тревожеше главно за господаря си и едва забелязваше тъмния облак, прииждащ в собствената му душа. Сега караше Фродо да върви отпред и зорко следеше всяко негово движение, подкрепяше го, колчем се препънеше, неумело се опитваше да го окуражи.
Когато най-сетне изгря денят, хобитите с изненада откриха колко са наближили зловещите планини. Сега въздухът бе по-чист и прохладен; макар и далечни все още, стените на Мордор вече не бяха мъглива заплаха на ръба на хоризонта, а се чумереха като зловещи черни кули над унилата пустош. Блатата привършваха, пресъхваха сред мъртви торфища и просторни равнини от напукана суха кал. Земите напред се издигаха на дълги, голи и безмилостни полегати склонове, за да достигнат пустинята пред Сауроновата порта.
Преди здрачът да се разсее, те намериха прикритие под един черен камък и се свиха отдолу като червеи, да не би крилатият ужас да долети и да ги открие с жестокия си поглед. Остатъкът от деня тънеше в сянката на нарастващ страх, сред който паметта не намираше какво да съхрани. Още две нощи се влачиха без път през морните земи. Струваше им се, че самият въздух загрубява и се изпълва с горчива смрад, която спира дъха и пресушава устните.
Накрая, на петото утро, откакто бяха поели на път с Ам-гъл, те спряха — за кой ли път вече. Отпред, на фона на зората, мрачно се извисяваха огромни планини под свод от облаци и дим. Край подножието им бяха разхвърляни огромни канари и назъбени хълмове; до най-близките оставаха едва десетина мили. Фродо се огледа с ужас. Страховита като Мъртвите блата и безплодните бърда на Ничиите земи, ала и много по-гнусна бе областта, която пълзящият ден бавно разбулваше пред присвитите му очи. Дори и в Блатото на Мъртвите лица рано или късно щеше да настъпи някакъв хилав призрак на зелената пролет; но тук вече нямаше да се завърнат ни пролет, ни лято. Нищо не живееше тук, дори болнавата растителност, подхранвана от блатния тлен. Блатата издъхваха, задръстени с пепел и нездраво белезникава или сива кал, сякаш планините бяха избълвали жлъчката от утробата си към околните земи. В колебливата светлина бавно се разкриваха високи могили от разбита, стрита на прах скала; грамадни конуси от пръст, опалена с огън и зацапана с отрова, стърчаха в безконечни редици като някакво нечестиво гробище.
Бяха достигнали опустошението пред Мордор — вечен паметник на зловещия труд на неговите роби, който щеше да изтрае и след осуетяването на всички техни цели; осквернена, неизлечимо болна земя… освен ако Великото море не нахлуеше насам, та да я измие със забрава.