— Призлява ми — каза Сам.
Фродо премълча.
Постояха така, както в преддверието на сън, сред който се спотайва кошмар, макар да знаеха, че само през сенките могат да достигнат утрото. Зората се разля и укрепна. Зейналите шахти и отровните могили се очертаха ясно с цялата си грозота. Слънцето изгря сред облаци и дълги струи дим, но дори и неговите лъчи бяха осквернени. Хобитите не намериха добра дума да посрещнат тая светлина; враждебна им се струваше тя, разкриваше цялата им безпомощност — дребни, пискливи призрачета, залутани сред пепелните грамади на Мрачния владетел.
Твърде изтощени, за да продължат напред, те потърсиха място за почивка. Отначало приседнаха безмълвно в сянката на една камара сгурия, но бликащите отвътре смрадни пушеци стягаха гърлата им и ги задавяха. Ам-гъл стана пръв. Като плюеше и кълнеше, той се надигна и без да каже дума, без дори да погледне хобитите, запълзя на четири крака. Фродо и Сам пропълзяха подир него до широка, почти кръгла шахта, обградена откъм запад с висок насип. Тя бе хладна и мъртва; зловонна клоака от многоцветна мазна тиня покриваше дъното. Укриха се в тая злокобна дупка с надеждата да убегнат от вниманието на Окото.
Денят отминаваше бавно. Измъчваше ги непоносима жажда, но те отпиваха само по няколко капки от манерките си — напълнени за последен път в дерето, което сега им се струваше спокоен и прекрасен кът, колчем мислено се озърнеха назад. Хобитите се редуваха на стража. Отначало бяха толкова изморени, че не можеха и да заспят, но когато далечното слънце взе да се спуска в лениво пламващите облаци, Сам се унесе. Беше ред на Фродо да пази. Той се изтегна в подножието на насипа, но това не облекчи чувството за тежест. Взря се в прошареното от дим небе и видя странни призраци, мрачни препускащи силуети и лица, изплували от миналото. Увиснал между съня и бодърстването, той изгуби представа за времето, докато накрая не потъна в забрава.
Сам се събуди внезапно: бе му се сторило, че господарят го вика. Свечеряваше се. Фродо не би могъл да извика, защото спеше и се бе търкулнал почти до дъното на ямата. Ам-гъл седеше край него. За миг Сам помисли, че той се опитва да събуди Фродо, сетне разбра, че греши. Ам-гъл си приказваше сам. Смеагол водеше спор с нечия чужда мисъл, която си служеше със същия глас, ала го караше да пищи и да съска. Докато говореше, в очите му проблясваше ту бледа, ту зелена светлина.
— Смеагол обеща — изрече първата мисъл.
— Да, да, безценни — долетя отговорът, — обещахме: да спасим нашето Безценно, да не позволим Онзи да го вземе — никога. Но то отива към Него, да, всяка стъпка го приближава. Какво ли ще направи хобитът с него, питаме се, да, питаме се.
— Не знам. Нищо не мога да сторя. То е у господаря. Смеагол обеща да помага на господаря.
— Да, да. Да помагаме на господаря — господаря на Безценното. Но ако ние бяхме господар, тогава щяхме сами да си помагаме, да, и пак да си държим на думата.
— Но Смеагол каза, че ще бъде много, много добър. Мил хобит! Той махна жестокото въже от крака на Смеагол. Той ми говори с мил глас.
— Много, много добър, а, безценни? Нека да сме добри, добри като рибка, сладка рибка, но за себе си. Разбира се, няма да сторим зло на милия хобит, не, не.
— Но Безценното е господар на обещанието — възрази гласът на Смеагол.
— Вземи го тогава — отвърна другият — и ние ще станем господари. Да, господари, ам-гъл! Накарай другия хобит, мръсния подозрителен хобит, накарай го да пълзи в нозете ни, да, ам-гъл!
— Но не и милия хобит, нали?
— О, не, ако не ни е приятно. И все пак той е Торбинс, безценни, да, Торбинс. Торбинс го открадна. Той го намери и не каза нищо, нищичко. Мразим Торбинсите.
— Не, не този Торбинс.
— Да, всеки Торбинс. Всички, които пазят Безценното. Трябва да го вземем!
— Но Той ще види. Той ще узнае. Ще ни го отнеме!
— Той вижда. Той знае. Той ни чу да обещаваме глупости — въпреки заповедите му, да. Трябва да го вземем. Духовете търсят. Трябва да го вземем.
— Не за Него.
— Не, сладки мой. Виж какво, безценни — ако го имаме, можем да избягаме дори от Него, нали, а? Може да станем много силни, по-силни от Духовете. Властелин Смеагол? Ам-гъл Велики? Единственият Ам-гъл! Да ядем риба всеки ден, по три пъти на ден, пресничка от морето. Прескъпи, Безценни Ам-гъл! Трябва да го вземем. Искаме го, искаме го, искаме го!