— Но те са двама. Бързо ще се събудят и ще ни убият — изхленчи Смеагол с последно усилие. — Не сега. Още не.
— Искаме го! Но… — И тук настъпи дълга пауза, сякаш се бе зародила нова мисъл. — Още не, а? Навярно си прав. Онази може да помогне. Онази може, да.
— Не, не! Не по онзи път! — изплака Смеагол.
— Да! Искаме го! Искаме го!
Всеки път щом заговореше втората мисъл, дългата ръка на Ам-гъл пропълзяваше бавно, пипнешком към Фродо, сетне рязко се дръпваше, щом Смеагол вземеше думата. Накрая двете ръце с криви, треперещи пръсти посегнаха да сграбчат гърлото му.
Увлечен от този спор, Сам бе лежал неподвижно, наблюдавайки през притворените си клепки всяко движение на Ам-гъл. За простичкия му ум обикновеният глад, желанието за хобитово месо бе изглеждало главната заплаха от страна на Ам-гъл. Сега разбираше, че не е така — Ам-гъл усещаше страхотния зов на Пръстена. Разбира се, Онзи бе Мрачният владетел, ала Сам се питаше коя ли е Онази. Навярно някоя гнусна приятелка, която малкият подлец е срещнал сред дългите си лутания, предположи той. После забрави за това, защото нещата очевидно бяха стигнали твърде далече и ставаха опасни. Ръцете и краката му тегнеха от умора, но той с усилие се надигна и седна. Нещо му подсказваше да бъде предпазлив и да не разкрива, че е подслушал спора. Шумно въздъхна и се прозина широко.
— Кое време е? — сънливо запита той.
Ам-гъл протяжно изсъска през зъби. За миг се изправи напрегнат и заплашителен; сетне се сви, падна на четири крака и запълзя нагоре по насипа на ямата.
— Мили хобити! Мили Сам! — възкликна той. — Сънливци! Оставят Смеагол да пази! Но Здрачът пълзи насам. Време е за път.
„Крайно време! — помисли Сам. — И да се разделим е време.“ Ала му мина през ум въпросът дали всъщност свободният Ам-гъл няма да е също тъй опасен, както и ако го държат при себе си. „Проклет да е! Да се задави дано!“ — промърмори той и се затътри по насипа да събуди господаря си.
Колкото и да е странно, Фродо се чувстваше освежен. Бе сънувал, че сянката е отминала и сред тази болнава страна го навестява прекрасно видение. Какво точно — паметта му не бе съхранила, и все пак то вселяваше в душата му радост и облекчение. Даже товарът не тегнеше толкова силно. Ам-гъл го посрещна с кучешки възторг. Кикотеше се, бъбреше, щракаше с дългите си пръсти и прегръщаше коленете му. Фродо му се усмихна.
— Хайде! — каза той. — Ти бе верен и добър водач. Сега идва последният етап. Отведи ни до Портата и сетне няма да те моля да идваш по-нататък. Отведи ни до Портата и можеш да вървиш където пожелаеш… само не при враговете ни.
— До Портата, а? — изскимтя Ам-гъл, явно изненадан и ужасен. — До Портата, казва господарят! Да, тъй казва. И добрият Смеагол прави каквото му наредят. О, да, но като наближим, навярно ще видим, ще видим тогава. Хич няма да изглежда красиво. О, не! О, не!
— Размърдай се! — каза Сам. — Хайде да приключваме!
Под падащия здрач те изпълзяха от ямата и бавно се упътиха през мъртвите земи. Не след дълго отново усетиха страха, който ги бе обзел, когато крилатата фигура връхлетя над блатата. Спряха и се проснаха на зловонната пръст, но не видяха нищо в мътното вечерно небе и скоро заплахата отмина високо над тях, полетяла може би по някоя бърза задача на Барад-дур. След малко Ам-гъл се надигна и пак запълзя напред, без да спира да трепери и бъбри.
Около един час след полунощ страхът ги връхлетя за трети път, но сега изглеждаше по-далечен, като че минаваше високо над облаците, възхождайки със страхотна бързина към Запада. Ам-гъл обаче бе скован от ужас, убеден, че ги преследват, че знаят за приближаването им.
— Три пъти! — скимтеше той. — Трикратна е заплахата. Те ни усещат тук, усещат Безценното. Безценното им е господар. Нито крачка не можем да направим натам, не. Няма смисъл, няма смисъл!
Вече не помагаха нито обещания, нито благи думи. Чак когато Фродо гневно му заповяда и положи ръка на меча, Ам-гъл се надигна пак. Накрая се озъби, изправи се и закрачи пред тях като бито куче.
Затътриха се напред през сетните морни часове на нощта и до настъпването на новия ден вървяха мълчаливо, с приведени глави; нищо не виждаха, нищо не чуваха, само вятърът свистеше в ушите им.
Глава 3
Черната порта се затваря
Пътуването им към Мордор приключи преди да изгрее новият ден. Блатата и пустинята бяха останали назад. Отпред огромни мрачни планини издигаха заплашително глави на фона на бледото небе.