По Западната граница на Мордор се простираше навъсената верига на Ефел Дуат, Планините на Сянката, а на север стърчаха сиви като пепел назъбени върхове и голите хребети на Еред Литуи. Тези вериги бяха само част от грамадната стена, обкръжила скръбните равнини Литлад и Горгорот, сред които тъмнееше горчивото вътрешно море Нурнен. Там, където се сближаваха, планините протягаха на север дълги разклонения с дълбоко дефиле помежду им. Това бе Кирит Горгор, Проходът на призраците, входът към земите на Врага. Високи зъбери се спускаха от двете му страни, два черни и голи хълма се възправяха отвесно пред зейналата му паст. Над тях се извисяваха Зъбите на Мордор — две могъщи кули. В отдавна отминали дни ги бе изградила мощната гордост на гондорските мъже след поражението и бягството на Саурон, та да не смее вече да се завърне в изгубените си владения. Но силите на Гондор се топели, мъжете дремели и дълги години кулите стояли празни. Сетне Саурон се завърнал. Сега полуразрушените наблюдателници бяха поправени и пълни с оръжия и безспирно бдящи гарнизони. От каменните им лица мрачни прозорци се взираха на север, изток и запад, изпълнени с немигващи очи.
Мрачният владетел бе преградил прохода с каменен бастион от зъбер до зъбер. В него имаше една-единствена желязна порта и по бойниците над нея безспирно крачеха часовои. От двете й страни скалите в подножията на хълмовете бяха надупчени от стотици пещери и червоточини — там се спотайваше гъмжило от орки, готови при първа заповед да изпълзят на бой като рояк черни мравки. Никой не можеше да мине жив през зъбите на Мордор, без да е поканен от Саурон или без да знае тайните пароли, които отваряха Маранон, черната порта на владенията му.
Двамата хобити безнадеждно се взираха в кулите и стената. Дори отдалече виждаха в мътната светлина как крачат стражите по стената и патрулите пред портата. Лежаха и надничаха над ръба на една камениста падина в сянката на най-северните устои на Ефел Дуат. Ако гарван размахваше криле из натежалия въздух, навярно само след един фурлонг би долетял от скривалището им до черния връх на по-близката кула. Над нея се виеше рядка струйка дим, сякаш в недрата на хълма тлееше огън.
Настана ден и жълтеникавото слънце примига над безжизнените хребети на Еред Литуи. Сетне изведнъж се раздаде крясъкът на бронзови тръби — от далечни потайни твърдини и постове сред хълмовете долетя отговор; а още по-далече, ала дълбоко и зловещо, отекнаха в отвъдните низини могъщите барабани и рогове на Барад-дур. Нов страховит ден, изпълнен с ужас и тегоба, бе настанал в Мордор; нощната стража се призоваваше към тъмниците и подземните зали, дневната стража, злобна и кривогледа, заемаше постовете. По бойниците мътно проблясваше стомана.
— Добре де, ето ни тук! — каза Сам. — Ето я Портата и ми се чини, че по-далеч няма да стигнем. Това го казвам аз, а пък Старика би добавил туй-онуй, ако можеше да ме види сега! Честичко казваше, че зле ще свърша, ако не внимавам къде ходя. Но вече не вярвам да видя пак стареца. Жалко, ще изтърве случая да рече: „Нали ми казвах, Сам.“ Абе, нека бъбри додето има дъх, само да мога пак да му видя старото лице. Но първо ще трябва да се измия, че няма да ме познае.
— Безсмислено е, предполагам, да питам: „накъде сега?“ Не можем да продължим напред… освен ако не решим да помолим орките за помощ.
— Не, не! — обади се Ам-гъл. — Няма смисъл. Не можем да продължим. Смеагол го казваше. Той каза: ще идем до Портата, после ще видим. И сега виждаме. О, да, безценни, виждаме. Смеагол знаеше, че хобитите не могат да минат по тоя път. О, да, знаеше Смеагол.
— Тогава за какъв дявол ни домъкна тук? — отвърна Сам, който в момента не бе настроен за справедливост и логика.
— Тъй каза господарят. Господарят рече: води ни до Портата. И добрият Смеагол послуша. Господарят каза, мъдър господар.
— Казах го — потвърди Фродо. Лицето му бе безжизнено и изпито, но решително. Макар и мръсен, измършавял и грохнал от умора, той вече не се криеше и очите му се проясниха. — Казах го, защото възнамерявам да вляза в Мордор и не знам други пътища. Следователно ще тръгна по този път. Не каня никого със себе си.
— Не, не, господарю! — отчаяно изхленчи Ам-гъл и прегърна нозете му. — Няма смисъл по този път! Няма смисъл! Не носи Безценното при Онзи! Ако го вземе, Той ще изяде всички ни, цял свят ще изяде. Пази го, мили господарю, и бъди добър със Смеагол. Не давай Той да го вземе. Или се махни, иди на хубави места и го върни на малкия Смеагол. Да, да, господарю, върни го, а? Смеагол ще го опази; ще стори куп добрини, особено на милите хобити. Вървете си у дома, хобити. Не ходете при Портата!