— Заповядаха ми да ида в страната Мордор, значи ще ида — каза Фродо. — Щом има само един път, ще тръгна по него. Да става, каквото ще става.
Сам премълча. Стигаше му изражението на Фродо; знаеше, че думите са безполезни. И в края на краищата още откакто бе започнала тая история, той не бе имал никаква надежда, но като жизнерадостен хобит не се нуждаеше от надежда, докато можеше да отлага часа на отчаянието. Сега бяха достигнали печалния край. Но той неотстъпно бе следвал господаря си през целия път; главно затова бе дошъл, нямаше да отстъпи и сега. Господарят му нямаше да тръгне сам към Мордор. Сам щеше да крачи до него… и поне щяха да се отърват от Ам-гъл.
Засега обаче Ам-гъл нямаше намерение да ги остави на мира. Той коленичи в нозете на Фродо, закърши ръце и умолително заквича:
— Не по този път, господарю! Има друг път. О, да, наистина има. Друг път, по-мрачен, по-таен, по-трудно се намира. Но Смеагол го знае. Нека ти го покаже Смеагол!
— Друг път! — повтори Фродо със съмнение и сведе към Ам-гъл изпитателен поглед.
— Да! Да, иссстина! Имаше друг път. Смеагол го откри. Да вървим да видим има ли го още!
— Досега не си споменавал за него.
— Не. Господарят не пита. Господарят не каза какво смята да прави. Не обяснява на горкия Смеагол. Казва: Смеагол, отведи ме до Портата — и после довиждане! Смеагол може да избяга и да се държи добре. Но сега той казва: възнамерявам да вляза в Мордор по този път. И Смеагол много се плаши. Не иска да загуби милия господар. Обещал е, господарят го накара да обещае, че ще спаси Безценното. Но господарят ще го отнесе на Онзи, право на Черната ръка, ако тръгне по този път. Значи Смеагол трябва да ги спаси и се сеща, че някога, много отдавна, имаше друг път. Мил господар. Смеагол много добър, винаги помага.
Сам се навъси. Ако можеше, би продупчил Ам-гъл с поглед. Съмнение изпълваше мислите му. Очевидно Ам-гъл бе наистина отчаян и жадуваше да помогне на Фродо. Но като си припомни подслушания спор, Сам трудно можеше да повярва, че отдавна погубеният Смеагол е надделял — във всеки случай последната дума от спора бе на другия глас. Предположи, че двете половинки, Смеагол и Ам-гъл (или Крадльо и Смрадльо, както ги наричаше наум) са сключили примирие и временен съюз: никой от тях не искаше Врагът да грабне Пръстена; и двамата желаеха да спасят Фродо от плен и да го държат под око колкото се може по-дълго — поне докато Смрадльо имаше надежда да се докопа до „Безценното“ си. Сам се съмняваше дали наистина има друг път към Мордор.
„И добре, че никоя половинка на стария негодник не знае какво възнамерява господарят — помисли той. — Ако знаеше, че господин Фродо се мъчи да унищожи Безценното му веднъж завинаги, обзалагам се, че скоро щяхме да си имаме неприятности. Както и да е, старият Смрадльо толкова се бои от Врага — а има или е имал някаква задача от него, — че би предпочел да ни предаде, отколкото да го хванат, както ни помага; или пък да стопим Безценното му. Поне аз така си мисля. И се надявам господарят да премисли внимателно. Той е по-мъдър от мнозина, ала е и мекосърдечен, такъв си е. Не е по силите на един Майтапер да познае какво ще прави сега.“
Фродо не отговори на Ам-гъл веднага. Докато съмненията прелитаха през тромавия, но проницателен ум на Сам, той се взираше към тъмния зъбер на Кирит Горгор. Падината, в която се бяха укрили, прорязваше склона на един нисък хълм, малко над дългата и тясна долина, която ги делеше от външните устои на планините. Сред долината се издигаха черните основи на западната стражева кула. В утринните лъчи ясно се виждаха бледите прашни пътища, които се събираха пред Портата на Мордор — единият лъкатушеше на север; другият се губеше на изток сред мъглите, полепнали в подножието на Еред Литуи; третият идваше право към тях. Край кулата той рязко завиваше, навлизаше в тясно дефиле и минаваше малко под падината, където бе застанал Фродо. От дясната му страна, на запад, пътят отново завиваше, заобикаляйки планинските склонове, и се отдалечаваше на юг към гъстите сенки, обвили изцяло западните склонове на Ефел Дуат; отвъд хоризонта той продължаваше из тесните земи между планините и Великата река.
Постепенно Фродо забеляза, че цялата равнина се раздвижва. Като че огромни армии потеглиха на поход, макар почти изцяло да ги закриваха изпаренията и пушеците, провлачени откъм отвъдните блата и пустини. Тук-там зърна да проблясват копия и шлемове; през равнините край пътищата препускаха конни отряди. Припомни си видението от далечния Амон Хен — толкова малко дни бяха минали оттогава, а му се струваха дълги години. Сетне разбра, че напразно е потрепнала за миг надежда в душата му. Тръбите не свиреха предизвикателно, а приветствено. Не гондорските мъже се бяха надигнали като отмъстителни призраци от отдавна забравени славни гробници да атакуват Мрачния свидетел. От друга раса бяха тези мъже, дошли от необятните Източни земи, сбрани по зова на своя Повелител; армиите им бяха спрели през нощта на бивак пред неговата Порта и сега маршируваха навътре да се влеят в растящата му мощ. Фродо бързо придърпа на главата си изтънялата сива качулка и отстъпи назад в долчинката, сякаш изведнъж бе осъзнал изцяло колко опасно са застанали тук сред разгарящия се ден, тъй близо до чудовищната заплаха. После се обърна към Ам-гъл.