— Смеагол — каза той, — ще ти се доверя още веднъж. Наистина изглежда, че трябва да го сторя и че ми е писано да приемам помощ от теб тъкмо когато най-малко я очаквам, а на теб ти е отредено да помагаш на онзи, когото дълго преследва със зли намерения. Досега ми служи добре и вярно изпълни клетвата си. Казвам „вярно“ и наистина го мисля — добави той, като стрелна Сам с поглед, — защото вече на два пъти бяхме в ръцете ти и ти не ни стори зло. Нито пък се опита да ми отнемеш отново, що диреше някога. Дано третият път се окаже най-добър! Но те предупреждавам, Смеагол, дебне те заплаха!
— Да, да, господарю! — възкликна Ам-гъл. — Страхотна заплаха! Костите му се тресат на Смеагол, като си помисли, но той не бяга. Трябва да помага на милия господар.
— Не мислех за опасността, която споделяме всички — каза Фродо. — Говоря за опасността, която дебне само теб. Ти се закле в онова, което наричаш Безценно. Помни това! То ще те привързва към обета, ала ще търси начин да го изопачи за твоя погибел. Вече те тласка натам. Преди малко ми се разкри, безумецо. Върни го на Смеагол, каза ти. Никога не повтаряй това! Не позволявай на тази мисъл да зрее в главата ти! Никога не ще го получиш. Но мечтата за него може предателски да те изведе към гибелен край. Никога не ще го получиш. Изпадна ли в нужда, Смеагол, ще надяна Безценното; а Безценното някога е властвало над теб. Ако е на ръката ми и аз ти заповядам, ти ще се подчиниш, дори ако трябва да скочиш в някоя бездна или да се хвърлиш в огъня. И такава ще е моята заповед. Тъй че, пази се, Смеагол!
Сам погледна господаря си одобрително, но и изненадано — подобен тон и изражение не бе срещал досега. Винаги бе смятал, че добрината на скъпия господин Фродо е толкова необятна, та трябва да включва и немалък дял заслепление. Разбира се, твърдо вярваше и в несъвместимата идея, че господин Фродо е най-умният на света (с изключение може би на стария господин Билбо и Гандалф). Навярно Ам-гъл по свой начин — и много по-обяснимо, тъй като отскоро го познаваше — бе направил подобна грешка, приемайки добрината за заслепление. Във всеки случай чутото го хвърли в смут и ужас. Той се сгърчи на земята и не бе в състояние да изрече ясно нищо освен мил господар.
Фродо търпеливо изчака, после заговори не тъй строго.
— Хайде сега, Ам-гъл или Смеагол, ако предпочиташ, разкажи ми за другия път и ако можеш, покажи ми достатъчно ясно каква надежда крие той, та да се отклоня от правия път. Бързам.
Но Ам-гъл бе в окаяно състояние, съсипан от заплахата на Фродо. Не бе лесно да извлекат от него ясен разказ сред мънкането, писъците и честите прекъсвания, когато пълзеше по земята и молеше двамата да бъдат милостиви към „горкия малък Смеагол“. След време той се успокои и Фродо извлече дума по дума обяснението, че ако някой странник тръгне по пътя на запад от Ефел Дуат, след време ще стигне до един кръстопът сред пръстен от мрачни дървета. Надясно пътят слизал към Осгилиат и мостовете на Андуин; средният път продължава на юг.
— Натам, натам, натам — бъбреше Ам-гъл. — Никога не сте минавали по този път, но казват, че продължавал сто левги, додето видиш Великата вода, която никога не утихва. Много риби има там и големи птици ядат риба; сладки птички; но ние никога не сме ходили натам, уви, не! Не ни се е случвало. А още по-нататък, казват, имало други земи, но там Жълтото лице греело много горещо, рядко се мяркали облаци и бродели свирепи хора с черни лица. Не искаме да видим ония земи.
— Добре — съгласи се Фродо. — Но не се отклонявай от пътя. Какво ще кажеш за третото разклонение?