— О, да, о, да, има трети път — потвърди Ам-гъл. — Това е пътят наляво. Той веднага почва да се катери нагоре, нагоре, лъкатуши и се катери към високите сенки. Като завие зад черната скала, ще я видите, изведнъж ще я видите горе и ще поискате да се скриете.
— Ще я видим ли? Какво ще видим?
— Старата крепост, много стара, много страшна сега. Някога отдавна, когато Ам-гъл беше млад, често слушахме приказки от Юга. О, да, често разказвахме много. Много приказки вечер, насядали из върбалака по бреговете на Великата река, когато и тя бе млада, ам-гъл, ам-гъл.
Той се разхълца и взе да бъбри нещо неразбрано. Хобитите търпеливо изчакаха.
— Приказки от Юга — продължи Ам-гъл — за високите мъже с блестящи очи, за къщите им като каменни хълмове, за сребърната корона и Бялото дърво на техния крал. Чудесни приказки. Те изградили превисоки кули, едната от тях била сребристобяла и в нея имало камък като Луната, а наоколо се издигали огромни бели стени. О, да, много приказки имаше за Лунната кула.
— Това трябва да е Минас Итил, изградена от Исилдур, сина на Елендил — каза Фродо. — Самият Исилдур отсякъл пръста на Врага.
— Да, Той има само четири на Черната ръка, ала и те стигат — потръпна Ам-гъл. — И мрази града на Исилдур.
— Какво ли не мрази той? — отвърна Фродо. — Но какво общо имаме ние с Лунната кула?
— Е, господарю, там беше тя и още си е там — висока кула с бели къщи и стени; но не е добра сега, не е хубава. Отдавна я завладя Той. Сега е много страшно място. Пътниците изтръпват, щом я видят, и пълзят да се скрият надалеч, отбягват сянката й. Но господарят ще трябва да мине по този път. Това е единственият друг път. Там планините са по-ниски и старото шосе се катери нагоре, нагоре, докато стигне до мрачен проход на върха, после отново слиза към Горгорот.
Гласът му се сниши до шепот и той затрепера.
— Но как ще ни помогне това? — запита Сам. — Врагът сигурно знае всичко за планините си и онзи път ще е под строг надзор, както и тукашният. Кулата не е пуста, нали?
— О, не, не е пуста! — зашепна Ам-гъл. — Пуста изглежда, но не е, о, не! Най-страховити твари живеят там. Орки, да, вечно орки; но и по-лоши, много по-лоши твари живеят там. Пътят се изкачва досами сянката на стените и минава през портата. Нищо не може да мръдне по него, без да узнаят. Ония твари отвътре знаят — Безмълвните стражи.
— Значи това ни съветваш — каза Сам, — да направим нов дълъг преход на юг, за да се озовем на същия хал, а може би и по-лош, ако изобщо стигнем дотам.
— Не, не е тъй — отвърна Ам-гъл. — Хобитите трябва да видят, да се помъчат да разберат. Той не очаква нападение оттам. Окото му е кръгло, но към някои места се взира по-често, отколкото към други. Той не може да вижда всичко наведнъж, още не може. Разбирате ли, Той покори всички земи западно от Сенчестите планини чак до Реката и сега владее мостовете. Мисли, че никой не може да стигне до Лунната кула без дълги сражения на мостовете или без множество кораби, които не могат да се скрият от погледа му.
— Изглежда, доста знаеш какво прави и мисли Той — подметна Сам. — Разговаряли ли сте напоследък? Или само си шушукал с орките?
— Не е мил тоя хобит, не е разумен — заяви Ам-гъл, гневно изгледа Сам и се обърна към Фродо. — Да, разбира се, Смеагол разговаря с орките, преди да срещне господаря, пък и с други срещнати; надалеч се лута той. И мнозина казват онова, което повтаря сега. Тук, на Север, е голямата заплаха за Него и за нас. Някой близък ден Той ще излезе през Черната порта. Само по този път могат да минават армии. Но от запад не се бои, там са Безмълвните стражи.
— Точно тъй! — обади се Сам, за да не падне по гръб. — Значи можем да се изкачим, да почукаме на портата и да попитаме това ли е правият път за Мордор? Или са прекалено безмълвни, за да отговорят? Глупости. По-добре да го направим тук и да си спестим дългия път.
— Не се шегувай с това — изсъска Ам-гъл. — Не е смешно. О, не! Не е забавно. Изобщо няма смисъл да се мъчите да влезете в Мордор. Но щом господарят казва: трябва да отида и ще отида, значи трябва да избере някой път. Но не бива да ходи в страшния град, о, не, разбира се. Там ще помогне Смеагол, милият Смеагол, макар че никой не му казва защо е всичко това. Смеагол пак ще помага. Той го откри. Знае го.
— Какво си открил? — запита Фродо.
Ам-гъл приклекна и гласът му пак се сниши до шепот.
— Една пътечка, водеща към планините; после стълба, тясна стълба. О, да, много дълга и тясна. И още много стълби. А после… — гласът му съвсем затихна — тунел, мрачен тунел; и накрая малка клисура и пътека високо над главния вход. По този път се измъкна Смеагол от мрака. Но това бе преди години. Пътеката може да е изчезнала досега; но може и да не е, може и да не е.