Фродо бе оборил глава на коленете си, а Сам се бе изпънал по гръб и с ръце под главата гледаше изпод качулката в пустото небе. Поне за дълго бе празно. Сетне му се стори, че вижда нещо черно, подобно на птица да кръжи из полезрението му, да се рее и отново да кръжи. Последваха го още две, сетне четири. На вид бяха дребни, ала нещо му подсказа, че са чудовищни, с грамаден размах на крилата и летят на огромна височина. Той притисна очите си с длан и се сгуши приведен напред. Обземаше го същият предупреждаващ страх, какъвто бе изпитал пред Черните конници, безпомощният ужас, който бе долетял с воя сред вятъра и със сянката над луната, макар че сега не бе тъй смазващ и неудържим — заплахата бе по-далечна. Но си оставаше заплаха. Фродо също я усети. Мислите му секнаха. Той се раздвижи, потръпна, но не погледна нагоре. Ам-гъл се сви като премазан паяк. Крилатите фигури завиха и бързо заслизаха, устремени към Мордор.
Сам дълбоко въздъхна.
— Конниците отново са излезли в небето — дрезгаво прошепна той. — Видях ги. Мислите ли, че могат да ни зърнат? Бяха много високо. Ако са предишните Черни конници, значи денем не виждат добре, нали?
— Не, може би не — отвърна Фродо. — Но жребците им виждаха. А тия крилати твари, които яздят, навярно виждат по-добре от всяко друго същество. Те са като грамадни лешояди. Търсят нещо — боя се, че Врагът е нащрек.
Чувството на ужас отмина, но плътната тишина се разкъса. От известно време бяха откъснати от света, като че стояха на невидимо островче; сега отново бяха разкрити, заплахата се завръщаше. Но Фродо още не се решаваше да заговори с Ам-гъл, да направи избора си. Очите му бяха затворени, сякаш сънуваше или се взираше навътре, към сърцето и паметта си. Най-сетне той се размърда, стана и като че се канеше да заговори и да реши. Но вместо това възкликна:
— Слушайте! Какво е това?
Нов страх ги обзе. Дочуха песни и дрезгави крясъци. Отначало те изглеждаха далечни, но бавно се приближиха — идваха към тях. В мислите им избухна идеята, че Черните криле са ги проследили и са пратили въоръжени войници да ги хванат — никаква бързина не изглеждаше прекомерна за тия крилати слуги на Саурон. Клекнаха и се ослушаха. Гласовете и дрънкането на оръжия и брони се раздаваха съвсем близо. Фродо и Сам измъкнаха малките си мечове от ножниците. Бягството бе невъзможно.
Ам-гъл бавно се надигна и запълзя като насекомо към ръба на долчинката. Безкрайно предпазливо се надигна инч по инч, докато намери място да надникне между два нащърбени камъка. Дълго лежа там притихнал и неподвижен. Постепенно гласовете отново взеха да се отдалечават и накрая бавно заглъхнаха. От далечните стени на Моранон изсвири рог. Сетне Ам-гъл тихичко се завъртя и се плъзна към дъното на падината.
— Още хора влизат в Мордор — прошепна той. — Черни лица. Не сме виждали досега такива хора, не, не ги е виждал Смеагол. Те са свирепи. Имат черни очи, дълги черни коси и златни пръстени на ушите; да, купища прекрасно злато. Някои имат червена боя по бузите и червени плащове; червени са знамената и върховете на копията им; имат кръгли, жълто-черни щитове с големи шипове. Не са мили; много жестоки и зли хора изглеждат. Лоши почти като орките, но много по-големи. Смеагол мисли, че идват от Юга, отвъд края на Великата река — по онзи път вървяха. Минаха през Черната порта, но можеше и други да дойдат. Все идват и идват към Мордор. Някой ден всички народи ще се съберат вътре.
— Имаше ли земеслони? — запита Сам, забравил за страха в жаждата за новини от дивни места.
— Не, нямаше земеслони. Какво е това земеслон? — заинтересува се Ам-гъл.
Сам се изправи с ръце зад гърба (както винаги, когато „казваше поезия“) и започна: