Денят отмина неспокойно. Лежаха в пиреновия гъсталак и брояха бавните часове, без да видят промяна; още бяха в сянката на Ефел Дуат и слънцето тънеше в мъгли. Понякога Фродо заспиваше дълбок, спокоен сън — може би вярваше на Ам-гъл или бе прекалено изнурен, за да се тревожи; но Сам успяваше само да подремне дори когато Ам-гъл несъмнено заспиваше и с пъхтене се мяташе, унесен в потайните си сънища. Навярно и гладът прогонваше съня му — бе закопнял за хубава домашна гозба, „нещичко топло, направо от тенджерата“.
Щом настъпващата нощ обгърна местността в безформена сивота, те отново поеха напред. След малко Ам-гъл ги изведе на южния път — макар да поемаха риск, така крачеха по-бързо. Напрягаха слух да чуят не тропат ли копита или нозе отпред, не ги ли догонват отзад; ала нощта отминаваше, без да срещнат нито ездач, нито пешеходец.
Пътят бе изграден в отдавна забравени времена, а наскоро го бяха ремонтирали на тридесетина мили преди Моранон, но на юг пущинаците отново го обгръщаха. Сръчността на Древните още си личеше по вярната, права посока и постоянното ниво — тук-там пътят прорязваше хълмове или прескачаше потоци по изящни широки дъги от дълговечна каменна зидария; ала накрая изчезнаха и последните следи от градеж, само тук-там от крайпътните храсти надничаше пречупена колона или сред бурени и мъх стърчеше стара плоча. Пирен, папрат и дървета се спускаха надолу и надвисваха от насипите, понякога закриваха цялото шосе. Скоро то се превърна в запустял селски коловоз, но и сега не лъкатушеше — продължаваше уверения си бяг и ги водеше по най-бързия път.
Така навлязоха в северните дялове на тая страна, наричана някога от хората Итилиен, чудесен край с гористи възвишения и бързоструйни потоци. Пълнолунната звездна нощ бе прекрасна и на хобитите им се стори, че с всяка нова крачка въздухът става все по-ароматен; ако се съдеше по пъхтенето и мърморенето на Ам-гъл, той също го забелязваше и не бе очарован. С първите утринни лъчи пътниците спряха отново. Бяха стигнали до края на дълбок, почти отвесен разрез, по който пътят пресичаше един каменист хребет. Изпълзяха по западния склон и се огледаха.
В небето се разливаше зора, планините се бяха отдалечили и отстъпваха на изток в широка дъга, чезнеща отвъд хоризонта. На запад видяха полегати склонове да се спускат към неясна далечна омара. Наоколо се простираха иглолистни горички — ела, кедър, кипарис и други, непознати в Графството видове, разделени от широки поляни; навред избуяваха ароматни треви и шубраци. Откакто напуснаха Ломидол, дългото пътуване ги бе отвело далеч на юг от родния край, ала едва в тази закътана област хобитите усетиха промяната на климата. Наоколо Пролетта вече се захващаше за работа — папратови листа пробиваха мъх и земя, листвениците протягаха зелени пръсти, дребни цветчета грейваха сред тревата, птиците пееха. Макар и запустяла днес, Итилиен, градината на Гондор, запазваше чара си като разчорлена дриада.
На юг и на запад бяха топлите долини на Андуин, закрити на изток от Ефел Дуат, но далечни от планинската сянка, откъм север ги пазеше Емин Муил, на юг бяха открити за топлия дъх на влажните ветрове от далечното Море. Безброй занемарени вековни дървета растяха тук, посадени в древни времена, а днес обкръжени от размирно и безгрижно потомство; имаше горички и гъсталаци от тамарикс и миризливи терпентинови дръвчета, от маслини и лаври; имаше смрика и митра; мащерката растеше на храсти или пропълзяваше на дълги жилави стъбла да обвие с дебел килим скритите камъни; всевъзможни чайни билки разтваряха сини, червени или бледозелени цветчета; покълваха риган, магданоз и още много треви, незнайни по форма и аромат за градинарското изкуство на Сам. Потайниче и тлъстига изпъстряха вече пещерите и скалните стени. В лещаците се събуждаха минзухари и анемони; безбройни асфодели и кремове кимаха с полуотворени цветове сред тревата — дълбоката зелена трева край езерата, където политнали потоци спираха за отдих в прохладните долчинки, преди да се запътят към Андуин.
Тримата странници обърнаха гръб на пътя и се спуснаха по хълма. Сладък аромат ги обгърна, докато си пробиваха път през храсти и треви. Ам-гъл се разкашля и му призля, ала хобитите дишаха дълбоко и изведнъж Сам се разсмя — не от веселие, а от облекчение. Слязоха покрай едно поточе, което бързо тичаше напред. Скоро то ги доведе до бистро езерце в малка долчинка — обграждаха го разбити останки от древен каменен басейн, чийто изваян ръб сега почти се губеше под мъх и розови храсталаци; перуники изправяха наоколо стройни редици от мечове, листа на водни лилии плаваха по тъмната, леко тръпнеща повърхност, ала водата бе дълбока и хладна; от другия край тя преливаше плавно по каменен чучур.