Тук се измиха и пиха до насита от ручея. После подириха потайно място за отмора; макар да си оставаха прекрасни, тия земи бяха вражеска територия. Не бяха се отдалечили много от пътя, но дори на толкова малко пространство бяха видели белези от древните войни и по-нови рани, нанесени от орките и другите скверни слуги на Мрачния владетел — незаровена яма, пълна с боклук и мръсотия; безпричинно отсечени дървета, оставени да гният с издялани по кората зловещи руни и омразния знак на Окото.
Забравил за момент страха от Мордор, Сам се провираше оттатък водоскока на езерото, опитваше и душеше непознатите треви и дървета, но внезапно вездесъщата заплаха му напомни за себе си. Препъвайки се, попадна на обгорен кръг и сред него откри куп овъглени, натрошени кости и черепи. Бързо растящи изтравничета, шипки и повети вече раздипляха воал над това място на клане и зловещо пиршество, ала то не бе толкова старо. Сам бързо изтича при спътниците си, но не каза нищо — предпочиташе костите да лежат в покой, отколкото Ам-гъл да ги опипва и ровичка.
— Дайте да потърсим къде ще легнем — каза той. — Само не надолу. Да се изкачим, ако питате мен.
Малко над езерото откриха дебела кафява постилка от ланска папрат. Зад нея тъмнееха листата на лавров гъсталак, който се катереше по стръмнина, увита със стари кедри. Решиха тук да починат, докато трае денят, който вече обещаваше да бъде ясен и топъл. Чудесен ден за разходка сред горичките и поляните на Итилиен; но макар че орките избягваха слънцето, тук имаше безброй места, където да залегнат в засада и да наблюдават; а и други зли очи се взираха насам — Саурон имаше много слуги. Във всеки случай Ам-гъл не искаше да се разхожда под Жълтото лице. То скоро щеше да надникне над мрачните хребети на Ефел Дуат и той безсилно щеше да подири убежище от светлика и топлината.
Докато крачеха, Сам сериозно си мислеше за прехраната. Сега, след като бяха изоставили отчаянието пред непревземаемата Порта, той не бе склонен като господаря си да пренебрегва оцеляването подир края на мисията; а и му се струваше по-благоразумно да запазят елфическия пътен хляб за черни дни. Пет-шест дни бяха изминали, откакто пресметна, че им остават запаси едва за три седмици.
„Както е тръгнало, късмет ще имаме, ако стигнем до Огъня за това време! — помисли той. — А може и да ни се прииска да се върнем. Може!“
Впрочем след дългия нощен поход, след като се изкъпа и утоли жаждата си, гладът го мъчеше по-силно от обикновено. Мечтаеше само за вечеря или закуска край огнището в старата кухничка на улица Торбаланска. Хрумна му нещо и той се обърна към Ам-гъл. Онзи тъкмо бе решил да поброди самичък и лазеше на четири крака из папратите.
— Хей! Ам-гъл! — обади се Сам. — Къде отиваш? На лов ли? Слушай, старче, знам, че си вреш носа навсякъде. Ти не обичаш нашата храна, аз също не бих се оплакал от малко разнообразие. Нали новият ти девиз е: вечно готов да помага. Можеш ли да намериш нещо прилично за един гладен хобит?
— Да, може би да — отвърна Ам-гъл. — Смеагол винаги помага, ако го помолят… ако помолят любезно.
— Правилно! — съгласи се Сам. — Аз го молим. Ако не му стига толкова любезност — умолявам го.
Ам-гъл изчезна за дълго. След няколко залъка лембас Фродо потъна в кафявата папрат и заспа. Сам се загледа към него. Ранната зора едва пропълзяваше под дърветата, но той отчетливо виждаше лицето на господаря си и отпуснатите на земята ръце. Това внезапно му припомни как Фродо лежеше унесен в дома на Елронд след смъртоносната рана. Докато бдеше тогава, Сам бе забелязал, че понякога отвътре сякаш просветва смътно сияние; ала сега светлината бе много по-силна и ясна. Покой обвиваше лицето на Фродо, белезите на страхове и грижи бяха го напуснали, но той изглеждаше стар, стар и красив, като че ваятелският резец на годините разкриваше с безброй изящни линии скритото досега, макар да не променяше характерните черти на лицето. Не че Сам Майтапер го помисли по този начин. Той тръсна глава, сякаш диреше думи, и промълви:
— Обичам го. Такъв си е той и понякога същността му просветва отвътре. Какъвто и да е, обичам го.