Ам-гъл тихичко се завърна и надникна над рамото на Сам. Вгледа се във Фродо, затвори очи и безмълвно пропълзя настрани. След малко Сам се приближи и го завари да дъвче нещо и да си мърмори, На земята край него лежаха две зайчета и той лакомо се кокореше към тях.
— Смеагол винаги помага — каза той. — Донесе зайци, сладки зайци. Но господарят е заспал, сигурно и на Сам му се спи. Вече не иска зайци, нали? Смеагол се мъчи да помага, но не може завчас да хване нещо.
Сам обаче съвсем не възразяваше против зайците и се изказа в тоя дух. Поне що се отнася до заешка гозба. Разбира се, всички хобити умеят да готвят, тъй като почват да изучават изкуството много преди да се ограмотят (мнозина изобщо не се ограмотяват); но Сам беше добър готвач дори по хобитова преценка и колчем му се удадеше из странстванията, бързаше да сготви нещо на походния огън. Все още мъкнеше с надежда в раницата част от приборите си: малко огниво, две плитки тавички, влизащи една в друга; в тях пък имаше дървена лъжица, къса двурога вилица и няколко шиша; а на дъното на раницата се спотайваха дървени похлупаци с чезнещо вече съкровище — сол. Но му трябваше огън и още много неща. Напрегнато се замисли, докато вадеше ножа, почистваше го и след като го наостри, взе да дере зайците. Не искаше да остави заспалия Фродо самичък дори за минутка.
— А сега, Ам-гъл — каза той, — имам за теб нова задача. Иди да напълниш тия тавички с вода и ги донеси!
— Смеагол ще донесе вода, да — съгласи се Ам-гъл. — Но за какво му е на хобита толкова вода? Нали се напи, изми се.
— Трай сега — отвърна Сам. — Щом не се досещаш, скоро ще разбереш. И колкото по-бързо донесеш вода, толкова по-бързо ще узнаеш. И да не ми смачкаш тавичките, че ще те накълцам на кайма.
Докато Ам-гъл се бавеше, Сам отскочи пак да погледне Фродо. Той продължаваше да спи спокойно, но сега Сам се изненада най-много от изпитите му ръце и лице.
— Колко е мършав и изпосталял — промърмори той. — На хобит не прилича. Ако успея да сготвя тия зайци, ще го събудя.
Сам струпа купчинка от най-сухата папрат, после се изкатери нагоре и събра наръч дърва и съчки; един пречупен кедров клон му осигури добър запас от гориво. Той разчисти тревата под стръмното, досами папратите, и наслага дървата там. Сложи прахан, сръчно щракна с огнивото и скоро лумна пламъче. То почти не димеше, но пръсна наоколо благовонен аромат. Тъкмо се бе привел да затули огъня и да го подхрани с нови дърва, когато Ам-гъл се завърна, като си бъбреше и внимателно носеше тавичките.
Сложи ги долу и изведнъж видя какво прави Сам. Сякаш едновременно изплашен и разгневен, той нададе тъничък съскащ писък.
— Ах! Ссс… не! Не! Глупави хобити, безумни, да, безумни! Не бива да го правят!
— Какво да не правим? — изненадано запита Сам.
— Мръсссните червени езици — изсъска Ам-гъл. — Огън! Огън! Опасен е, да, опасен. Изгаря, убива. И ще доведе враговете, да, ще ги доведе.
— Едва ли — отвърна Сам. — Не виждам как ще ги доведе, освен ако не го задушиш със зелени клони. Но да става каквото ще. Все едно, готов съм да рискувам. Ще сготвя зайците.
— Да готви зайците! — отчаяно изпищя Ам-гъл. — Да разваля хубавото месо, дето Смеагол го запази за тях, горкият гладен Смеагол! За какво? За какво, глупав хобит? Млади са, крехки, сладки. Яж ги, яж!
Той сграбчи по-близкия от двата вече одрани заека, проснати край огъня.
— Хайде, хайде! — подхвърли Сам. — Всеки с нравите си. Теб те задавя нашият хляб, а пък на мен ми присяда суровото заешко. Разбери, щом ми даваш заек, значи е мой, мога да го сготвя, ако ми хрумне. И наистина ми е хрумнало. Няма какво да ме гледаш. Бягай да хванеш друг и го яж както си щеш… само се скрий някъде да не те виждам. Така няма да гледаш огъня, аз пък няма да гледам теб и двамата ще сме доволни. Ще се постарая огънят да не пуши, ако това може да те утеши.
Мърморейки, Ам-гъл се дръпна и пропълзя из папратите. Сам се зае с тавичките.
— Знам какво му трябва на един хобит освен заешкото — рече си той. — Малко подправки и корени, особено картофи… за хляб да не говорим. Изглежда, че с подправките няма да сме зле. Ам-гъл! — тихичко подвикна той. — Приятел в нужда се познава. Трябват ми малко подправки.
Ам-гъл подаде глава от папратите, но вече не изглеждаше нито услужлив, нито дружелюбен.
— Няколко дафинови листа, малко мащерка и пелин ще ми свършат работа… додето водата заври — обясни Сам.
— Не! — заяви Ам-гъл. — Смеагол не е доволен. И не обича миризливи листа. Смеагол не яде треви и корени, не, безценни, освен ако не умира от глад или е много болен, горкият Смеагол.