Откри, че една догоряла докрай главня е подпалила папратите около огъня, от пламъците тлееше и тревата. Той бързо стъпка каквото бе останало от огъня, разпръсна пепелта и затисна главните с чимове. После пропълзя към Фродо.
— Чухте ли нещо да подсвирква, а след това и отговор? — запита той. — Преди няколко минути. Дано да е било птица, но не ми се вярва — повече звучеше като имитация на птичи зов. Боя се, че моето огънче е вдигнало пушек. Цял живот няма да си простя, ако съм докарал неприятности. Кой знае, може и да не ми остане време!
— Шшт! — прошепна Фродо. — Стори ми се, че чух гласове.
Двамата хобити стегнаха раниците си, подготвиха ги за бягство и пропълзяха навътре из папратите. Свиха се там и се ослушаха.
Вече нямаше съмнение — чуваха гласове. Те бяха тихи и предпазливи, ала се раздаваха все по-наблизо. И внезапно някой заговори досами укритието им.
— Ето! Оттук се е вдигал пушекът! Сигурно е някъде наблизо. В папратите навярно. Ще го спипаме като заек в капан. Тогава ще разберем що за създание е.
— Аха, и какво знае! — отвърна втори глас.
Незабавно четирима мъже закрачиха широко из папратите в разни посоки. Виждайки, че не могат нито да бягат, нито да се укриват, Фродо и Сам рипнаха на крака, опряха гръб о гръб и изтеглиха малките си мечове.
Онова, което видяха, ги смая, но още по-смаяни бяха преследвачите им. Наоколо стояха четирима високи мъже. Двама от тях стискаха дълги копия с блестящи широки остриета. Другите двама носеха грамадни лъкове, дълги почти един човешки ръст, и големи колчани с дълги зеленопери стрели. Всички имаха мечове на пояса и бяха облечени в разни оттенъци на зелено и кафяво, сякаш за да се промъкват по-незабелязани из горските поляни на Итилиен. Ръцете им се губеха в зелени ръкавици, зелени качулки и маски прикриваха лицата им, оставяйки открити само ясните, проницателни очи. Фродо веднага си помисли за Боромир, защото тия мъже напомняха за него — и по ръст, и по поведение, и по словата си.
— Едно търсехме, друго намираме — рече единият. — Но какво намерихме всъщност?
— Не са орки — каза вторият и отпусна дръжката на меча, която бе сграбчил, като видя Жилото да лъщи в десницата на Фродо.
— Елфи? — колебливо подхвърли третият.
— О, не! Не са елфи — каза най-високият, който изглеждаше водач на останалите. — По наше време елфите не бродят из Итилиен. Пък и казват, че елфите били приказно красиви.
— А ние не сме, така ли да разбирам? — обади се Сам. — Сърдечно благодарим. Като свършите обсъждането, може би ще ни кажете вие кои сте и защо не можете да оставите двамата морни пътници да си почиват.
Високият зелен мъж се усмихна хладно.
— Аз съм Фарамир, гондорски военачалник. А из тия земи няма пътници — само слуги на Черната или Бялата кула бродят тук.
— Ние пък не сме нито от едните, нито от другите — отвърна Фродо. — Пътници сме, каквото и да твърди военачалникът Фарамир.
— Тогава побързайте да съобщите кои сте и накъде сте тръгнали — каза Фарамир. — Работа ни чака, а не е нито време, нито място тук за загадки и преговори. Хайде! Къде е третият от вашата група?
— Третият ли?
— Да, онзи потаен тип, когото заварихме да тършува из езерото. Грозноват изглеждаше. Сигурно беше оркски съгледвач или някаква друга от ония твари. Но е хитър като лисица, успя да ни се изплъзне.
— Не знам къде е — каза Фродо. — Той ни е само случайно срещнат спътник и не поемам отговорност за него. Той е само окаяно скитащо създание, но засега е под моя закрила. Колкото до нас, то ние сме хобити от Графството далече на северозапад, отвъд много реки. Казвам се Фродо, син на Дрого, а с мен пътува Самознай, син на Бързохам, достоен хобит на служба при мене. Пристигнахме по дълги пътища — от Ломидол или Имладрис, както го наричат някои. — При тези думи Фарамир трепна и заслуша внимателно. — Имахме седмина спътници — единия загубихме в Мория, другите оставихме на Парт Гален над Раурос: двама бяха от нашия род; освен тях имаше джудже, елфи и двама човеци. Те бяха Арагорн и Боромир, който казваше, че идва от южния град Минас Тирит.
— Боромир! — възкликнаха и четиримата.
— Боромир, син на Владетеля Денетор? — запита Фарамир и лицето му стана удивително сурово. — С него ли дойдохте? Това наистина е важна вест, стига да е вярно. Знайте, малки странници, че Боромир, син на Денетор, бе Главен надзирател на Бялата кула и наш Върховен военачалник; неизмеримо ни липсва сега. Кои сте и какво общо сте имали с него? Не се бавете, Слънцето преваля пладне.