— Известни ли са ти загадъчните слова, които донесе Боромир в Ломидол? — отвърна Фродо.
— Тия слова са известни наистина — каза смаяният Фарамир. — Това, че ги знаеш, донякъде доказва правотата ти.
— Арагорн, когото споменах, е носител на Меча, що бе строшен. А ние сме полуръстовете, за които се говори в стиха.
— Виждам го — замислено промълви Фарамир. — Или поне виждам, че може да е така. А що е Злината на Исилдур?
— Това е тайна — отговори Фродо. — Едва ли някога ще се разкрие.
— Трябва да узнаем повече за това — каза Фарамир — и да разберем какво ви носи тъй далеч на изток, под сянката на онези… — Той посочи с пръст, без да изрече име. — Но не сега. Работа ни чака. Дебне ви опасност и каквито времена са настанали, нямаше да стигнете надалеч по поля и пътища. Преди да отмине денят, из този край ще има люти битки. Сетне — смърт или бързо бягство към Андуин. За ваше и за мое добро ще оставя двамина да ви пазят. Мъдрите хора не вярват на случайни срещи из тия земи. Ако се завърна, пак ще поговорим.
— Сбогом! — каза Фродо и ниско се поклони. — Мисли каквото си искаш, но аз съм приятел с всички врагове на Единствения Враг. Бихме пожелали да ви придружим, ако имаше надежда два полуръста да помогнат на достойни и силни мъже като вас и ако нямах друга задача. Дано вечна светлина сияе над мечовете ви!
— Каквито и да са хобитите, поне са любезен народ — каза Фарамир. — Сбогом!
Хобитите отново седнаха, без да споделят мислите и чувствата си. Двама мъже останаха да ги пазят неотлъчно в крайчеца на шарената сянка под мрачните лаврови дървета. Денят се затопляше, от време на време те сваляха маските да се разхладят и Фродо видя, че са красиви, с бяла кожа, тъмна коса, сиви очи, с печални горди лица. Разговаряха тихичко помежду си, отначало на Общия език с множество старовремски думи, после преминаха на някакъв свой език. За своя изненада, като се вслуша, Фродо откри, че приказват на елфически или поне твърде близък до него език; изгледа ги с възхищение, защото разбра, че трябва да са Южни Дунеданци, потомци на Задморските владетели.
След малко се опита да ги заприказва, но те отговаряха бавно и предпазливо. Представиха се с имената Маблунг и Дамрод, гондорски войници и стражи на Итилиен; някога, преди падането на тази местност под чуждо владичество, родителите им били живели тук. Измежду подобни мъже Владетелят Денетор избираше своите щурмови отряди, които тайно прекосяваха Андуин (не пожелаха да кажат как и къде), за да нападат орките и останалите врагове, скитосващи между Ефел Дуат и Реката.
— До източния бряг на Андуин са цели десет левги — каза Маблунг. — Рядко навлизаме толкова навътре. Но този път имаме нова мисия — да устроим засада на пришълците от Харад. Проклети да са!
— Да, проклети да са южняците! — добави Дамрод. — Казват, че някога имало връзки между Гондор и Харадските кралства в Далечния юг; ала никога не е имало дружба. В ония дни границите ни минавали далече на юг, отвъд устието на Андуин. Умбар, най-близкото от техните владения, признавало владичеството ни. Но това отдавна е Минало. От много поколения не сме чували за тях и те за нас. Едва напоследък узнахме, че Врагът ги е посетил и те са се присъединили или по-скоро възвърнали към него — винаги са били склонни да приемат волята му — както и много други народи на Изтока. Не се съмнявам, че дните на Гондор са преброени и вече е решена съдбата на стените на Минас Тирит — тъй велика е неговата сила и злоба.
— И все пак не ще стоим със скръстени ръце, додето Той прави каквото си пожелае — възрази Маблунг. — Тия проклети южняци маршируват сега по древните пътища, за да се влеят в пълчищата на Червената кула. Да, задават се, и то по пътища, сътворени от изкусни гондорски ръце. Узнахме, че крачат все по-безгрижно, вярвайки, че могъществото на новия им властелин е тъй безпределно, та самата сянка на неговите хълмове ще ги опази. Идваме да им дадем урок. Преди няколко дни ни съобщиха, че тяхна войска се е упътила на север. Един от полковете им по наша преценка трябва да мине към пладне недалеч оттук — горе, по пътя през разсечения хълм. Пътят може да мине по-нататък, но не и те! Няма да успеят, додето Фарамир е наш военачалник. Сега той е начело във всички рисковани походи. Но сякаш магия пази живота му или съдбата му е отредила друг край.