Разговорът секна и настана напрегнато мълчание. Всичко наоколо изглеждаше замряло и изпълнено с очакване. Сам приклекна в края на папратовия гъсталак и надникна навън. С острия си хобитов поглед забеляза, че наоколо има още много мъже. Виждаше ги как се прокрадват по склоновете, сами или на дълги колони, винаги в сянката на горички и храсталаци, или пълзят, почти невидими в зелено-кафявите си дрехи, през треви и папрати. Всички имаха маски, качулки и ръкавици, всички бяха въоръжени като Фарамир и спътниците му. Не след дълго те отминаха и изчезнаха. Слънцето продължаваше да се издига и взе да клони на юг. Сенките се смаляваха.
„Чудя се къде ли е онзи проклетник Ам-гъл — помисли си Сам, пълзейки обратно към гъстата сянка. — Има голяма вероятност да го заколят като орк или да се изпече под Жълтото лице. Но ми се чини, че ще намери начин да се опази.“
Той легна край Фродо и задряма.
Събуди се и му се стори, че чува рогове. Седна. Бе пладне. В сянката на дърветата пазачите напрегнато се ослушваха. Изведнъж нейде горе по склона отново и по-мощно изсвириха рогове — вече нямаше съмнение. Сам като че дочу рев и диви крясъци, но звукът бе слаб, сякаш долиташе от някаква далечна пещера. Малко по-късно шумът на сражението избухна наблизо, точно над скривалището им. Ясно се чуваше скърцащият звън на стомана о стомана, дрънкането на меч върху железен шлем, глухият удар на острие по щит; раздаваха се викове и писъци, а един ясен и звучен глас зовеше: Гондор! Гондор!
— Като ги слушам, все едно че стотина ковачи блъскат едновременно с чуковете — каза Сам на Фродо. — Мене ако питат, няма нужда да идват по-наблизо.
Но шумът наближаваше.
— Те идват! — изкрещя Дамрод. — Гледайте! Част от южняците са се изтръгнали от засадата и бягат по пътя. Ето ги! Нашите ги гонят с Военачалника начело.
Разпаленото любопитство тласна Сам да се присъедини към пазачите. Изкатери се малко по-нагоре до едно от най-големите лаврови дървета. За миг зърна смугли мъже в червени одежди да бягат недалеч по надолнището; устремени подир тях, войни в зелено ги съсичаха насред бягството. Въздухът гъмжеше от стрели. И внезапно едно човешко тяло се преметна през ръба на закриващия ги склон, с трясък прелетя през тънките дръвчета и едва не се стовари върху зрителите. Спря в папратите, едва на няколко фута от тях — лежеше по очи и под златната огърлица на шията му стърчаха зеленопери стрели. Алените му одежди бяха изподрани, ризницата от застъпени бронзови плочки бе посечена и разкъсана, кръв напояваше черните му плитки със златни украшения. Мургавата му ръка още стискаше дръжката на пречупен меч.
Сам за пръв път виждаше как хора се сражават срещу хора и гледката не му се понрави. Радваше се, че не вижда лицето на мъртвия. Запита се как ли се казва човекът и откъде идва; наистина ли е зъл по душа и ако не — какви ли лъжи и заплахи са го тласнали по дългия път надалеч от родния край; не би ли предпочел всъщност да си остане мирно там — всички тия мисли се мярнаха през ума му и изчезнаха. Защото в мига, когато Маблунг пристъпи към проснатото тяло, наблизо се раздаде нов шум. Отекнаха вопли и крясъци. Сред тях Сам дочу пронизителен тръбен рев. Сетне долетя мощен тътнеж и удари, сякаш огромен таран биеше по земята.
— Пазете се! Пазете се! — викна Дамрод на спътниците си. — Дано Валар го отклони настрана! Мумак! Мумак!
За свое изумление, ужас и вечна радост Сам видя как една грамадна фигура с трясък се измъкна от дърветата и препусна надолу по склона. Стори му се висока като дом, много по-висока от дом — сивокож подвижен хълм. Може би страхът и изумлението го правеха още по-голям в очите на хобита, но харадският мумак наистина бе могъщ звяр, подобни нему отдавна вече не бродят из Средната земя; потомците му, доживели до сетнешните дни, са само блед спомен за неговото чудовищно величие. Той се задаваше право към зрителите, сетне в последния момент кривна настрани и отмина само на няколко ярда, разтърсвайки земята под нозете им — мощните му крака бяха като дървета, огромните уши се разперваха като платна, дългият хобот се надигаше като змия, готова за нападение, бяс пламтеше в малките червени очички. Щръкналите нагоре рогоподобни зъби бяха обвити със златни пръстени и зацапани с кръв. Наоколо му се развяваха безформени парцали от алено-златната сбруя. Върху високия му гръб лежаха останките от нещо подобно на същинска бойна кула, смачкана в яростния му бяг през гората; горе на шията му все още висеше отчаяно някаква дребна фигурка — трупът на могъщ воин, същински великан сред Проклетниците.