Огромното животно препускаше гръмовно напред, прегазвайки в слепия си гняв езера и горички. Стрелите отскачаха и се трошаха в тройно дебелата кожа на хълбоците му. Отпред хората се разбягваха на всички страни, но то догони и смаза мнозина. Скоро се изгуби от поглед, продължавайки да тръби и тътне с нозе в далечината. Сам така и не узна какво се е случило с него — дали е избягал да броди за известно време из пущинака, докато не загине далеч от родния край; дали е паднал в някоя дълбока яма, или е беснял, докато не нахълта във Великата река и не се удави там.
Сам дълбоко въздъхна.
— Земеслон беше! — изрече той. — Значи има земеслони и аз видях един от тях. Какъв живот! Ама никой у дома няма да ми повярва. Е, ако сме свършили с това, бих си подремнал.
— Спи, докато можеш — отвърна Маблунг. — Но Военачалникът ще се върне, ако не е ранен; а дойде ли, веднага потегляме. Потерите ще ни подгонят тутакси, щом Врагът чуе за делата ни, а това няма да се забави.
— Щом трябва да си ходите, стъпвайте по-тихо! — каза Сам. — Не ми разваляйте съня. Цяла нощ съм вървял.
— Не вярвам Военачалникът да те остави тук, почетни ми Самознай — разсмя се Маблунг. — Впрочем ще видиш.
Глава 5
Западният прозорец
Сам имаше чувството, че е дремнал само няколко минути, когато се събуди и откри, че вече е късно следобед и Фарамир се е завърнал. Той бе довел със себе си многоброен отряд; всъщност на склона сега се бяха събрали всички оцелели от набега — около двеста-триста мъже. Те седяха в широк полукръг, насред който бе седнал Фарамир, а Фродо стоеше до него. Това удивително напомняше съд над военнопленник.
Сам изпълзя от папратите, ала никой не му обърна внимание и той се настани в края на човешката редица, откъдето можеше да вижда и да чува какво става. Гледаше и слушаше напрегнато, готов да се втурне на помощ на господаря си, ако се наложи. Фарамир бе свалил маската — лицето му беше сурово и заповедно, проницателният поглед издаваше остър ум. Съмнение изпълваше сивите очи, втренчени във Фродо.
Скоро Сам разбра, че Военачалникът не е задоволен от няколко точки в разказа на Фродо: каква роля е трябвало да играе в Отряда, потеглил от Ломидол; защо е напуснал Боромир и къде отива. Явно той виждаше, че Фродо крие от него нещо извънредно важно.
— Но нали тъкмо при идването на полуръста ще се надигне Злото на Исилдур, поне така би трябвало да разбираме думите — настоя той. — Ако ти си споменатият полуръст, несъмнено си донесъл този предмет, какъвто и да е той, пред Съвета, за който говориш, значи и Боромир го е видял. Отричаш ли?
Фродо не отговори.
— Тъй! — продължи Фарамир. — Щом е така, искам да узная повече за него; каквото засяга Боромир, засяга и мен. Както разказват старите легенди, Исилдур бил убит от оркска стрела. Но оркските стрели са безброй и Боромир Гондорски не би сметнал една от тях за съдбовен знак. Ти ли носеше този предмет? Скрит е, казваш, но дали сам не си решил да го укриеш?
— Не, не е мое решението — отвърна Фродо. — Той не ми принадлежи. Не принадлежи на никой смъртен, бил той велик или нищожен; ала ако някой би имал право да го поиска, това е Арагорн, син на Араторн, за когото споменах, водачът на нашия Отряд от Мория до Раурос.
— Защо той, а не Боромир, принц на Града, основан от синовете на Елендил?
— Защото Арагорн е пряк потомък по бащина линия на самия Исилдур, син на Елендил. И мечът, който носи, е принадлежал на Исилдур.
Изумен шепот се надигна над веригите от мъже. Неколцина високо извикаха:
— Мечът на Елендил! Мечът на Елендил се връща в Минас Тирит! Велика вест!
Но нито една черта не трепна по лицето на Фарамир.
— Може би — каза той. — Ала една тъй голяма претенция се нуждае от потвърждение и ще искаме явни доказателства, преди Арагорн да дойде в Минас Тирит. Преди шест дни, когато потеглих, още не бе дошъл нито той, нито някой друг от вашия Отряд.
— Боромир приемаше претенциите му — каза Фродо. — Всъщност, ако беше тук, Боромир щеше да отговори на всичките ти въпроси. И след като още преди много дни той бе стигнал Раурос, а после възнамеряваше да потегли право към вашия град, навярно ще узнаеш отговорите веднага след завръщането си. Той знаеше моята роля в Отряда, както и всички останали, защото сам Елронд от Имладрис ми я отреди пред целия Съвет. С тази задача идвам из тия земи, но нямам право да я разкривам комуто и да било извън Отряда. При все това никой от хората, твърдящи, че се борят с Врага, не би сторил добро, ако ми попречи.